Не забелязаха как Мона мина покрай тях и продължи по тесния коридор. Тук миризмата беше много силна.
— Господи, не и това! — прошепна тя. Огледа вратите вдясно и вляво. Но миризмата й подсказа къде е стаята още преди да види табелката с името: „Алисия (Сиси) Мейфеър“.
Вратата бе открехната, а в стаята бе тъмно. Единственият прозорец близо до климатика беше отворен. През него се виждаше една гола стена. В леглото лежеше неподвижна жена, обърнала глава към стената. Беше покрита с бели завивки. Малка дигитална машинка записваше количеството глюкоза, което течеше през системата в ръката на жената. Тази ръка бе облепена с лейкопласт и лежеше отпусната върху бялото одеяло.
Мона постоя неподвижно, после бутна вратата. Отвори я докрай, за да види и банята вдясно. Порцеланова тоалетна, празна душ кабина. Огледа бързо и другата част на стаята, после се обърна пак към леглото. Беше сигурна, че е сама с майка си.
Профилът на Алисия доста напомняше профила на Джифорд, която лежеше в ковчега. Мършавото й лице бе потънало в меката възглавница.
Завивките бяха бухнали над тялото й. Бяха съвсем бели освен малкото червено петънце с неправилна форма в самия център, съвсем близо до ръката, в която бе забита иглата на системата.
Мона се приближи и сложи лявата си ръка на хромираната рамка на леглото. Докосна червеното петно. Беше мокро. Разрастваше се пред очите й, като че някак се просмукваше през завивките. Тя дръпна рязко одеялото изпод безжизнената ръка. Майка й не помръдна, майка й бе мъртва. Леглото бе просмукано с кръв.
Мона чу шум зад себе си и един женски глас прошепна с неприязън:
— Не я буди, скъпа. Едва я обуздахме сутринта.
— А кога за последно проверихте жизнените й показатели? — попита Мона и се обърна към сестрата, но тя вече бе видяла кръвта. — Не мисля, че имам голям шанс да я събудя. Защо не идете да извикате братовчедка ми Ан Мари? Тя е долу във фоайето. Кажете й да се качи веднага.
Сестрата беше възрастна жена, хвана ръката на мъртвата, но веднага я пусна и бързо излезе от стаята.
— Чакайте малко — извика Мона след нея. — Видяхте ли някой да идва тук? — Но в същия миг разбра, че няма смисъл да я пита. Жената бе твърде изплашена да не я обвинят за случилото се, за да може да отговори. Мона я последва и я видя как хуква по коридора. После се върна при леглото.
Хвана ръката. Не беше много студена. Въздъхна тежко. Чуваше стъпки в коридора, приглушения звук от обувки с гумени подметки. Наведе се над леглото, махна косата от лицето на майка си и я целуна. Бузата й още не бе изстинала съвсем, челото й обаче беше студено.
Изведнъж си помисли, че майка й ще обърне глава, ще я погледне и ще извика: „Внимавай какво си пожелаваш. Не ти ли казах? Може да се сбъдне“.
За минути стаята се изпълни с хора. Ан Мари беше в коридора и бършеше очи с носната си кърпичка. Мона отстъпи от леглото.
Стоя дълго до бюрото на сестрите и просто слушаше. Трябваше да извикат интернист, който да потвърди смъртта. Сега го чакаха, щял да дойде след двайсет минути. Вече минаваше осем. Междувременно семейният лекар също бе извикан. И, разбира се, Райън. Горкият Райън. Господ да помага на Райън. Телефонът звънеше постоянно. А Лорън? Как ли се чувства тя?
Мона тръгна по коридора. Вратите на асансьора се отвориха и от него излезе млад лекар — изглеждаше още дете, което едва ли би могло да знае достатъчно, за да установи нечия смърт. Той мина покрай нея, без да я погледне.
Замаяна, Мона слезе във фоайето и тръгна към вратата. Болницата беше на Притания стрийт, само на една пресечка от „Амелия“ и Сейнт Чарлз авеню. Тя вървеше бавно по паважа под лунната светлина на уличните лампи и мислеше.
— Мисля, че вече няма да нося такива рокли — каза на глас, когато стигна до ъгъла. — Не, време е да хвърля роклята и панделката. — От другата страна на улицата бе домът й, ярко осветен в здрача. Отпред паркираха коли, от които слизаха хора. Обичайното оживление вече беше започнало.
Няколко от роднините я забелязаха и един от тях я посочи. Друг тръгна към нея, сякаш се страхуваха, че тя може да хукне надолу по улицата, щом пресече.
— Е, наистина мисля, че вече не харесвам тези дрехи — каза Мона под нос, докато пресичаше бързо натоварената улица. — Гадни са. Вече няма да ги нося.
— Мона, скъпа! — каза братовчед й Джералд.