Междувременно майка ми Маргьорит се отдалечаваше от нас все повече. Щом ме видеше, тя ме хващаше и ме целуваше, но това се случваше рядко. Все ходеше в града — да пазарува, на опера, на танци, да пие или да прави Бог знае какво. Или пък се заключваше в кабинета си и започваше да крещи, ако някой посмееше да я обезпокои.
Аз, разбира се, я намирах много по-интересна от баба ми, но пък баба ми беше доста по-достъпна фигура. Скоро тя се превърна в неустоима атракция за мен.
Нека първо ти обясня за моето обучение. Книгите. Те бяха навсякъде, а това не бе обичайно за къща в Стария юг, повярвай ми. Не беше нещо обичайно много богатите да четат; това бе по-скоро привичка на средната класа. Но ние всички обичахме книгите; не мога да си спомня време, когато не съм могъл да чета на френски, английски и латински.
Немски? Да, но трябваше да се науча, както и на испански и италиански.
И не мога да се сетя за момент от детството си, в който да не съм чел някоя от книгите, които притежавахме, а имахме библиотека с невероятни размери. Повечето от томовете в нея с времето просто изгниха, други бяха откраднати, а след много години някои подарих на хора, които биха ги оценили. Но тогава имах всичко, което можех да поискам — Аристотел, Платон, Плавт, Теренций, Вергилий, Хораций. Лягах си с Чапмановия Омир, с Голдинговите „Метаморфози“ — един наистина очарователен превод на Овидий. Имаше и Шекспир, обожавах го, естествено, както и много забавни английски романи. „Тристрам Шанди“ и „Том Джоунс“, „Робинзон Крузо“.
Изчетох всичко, макар че не разбирах много от нещата. Постоянно разнасях книгите с мен и дърпах хората за полите или саката и питах: „Какво означава това?“, и дори молех чичовците ми, лелите, братовчеди или слуги да ми четат някои по-трудни пасажи на глас.
Когато не четях, играех с другите момчета, бели и черни, скачах на гърбовете на конете, или пък ходехме из мочурищата да търсим змии. Катерехме се по кипарисите и дъбовете да гледаме дали от юг не идват пирати. На две години и половина се загубих в мочурището по време на буря. Едва не умрях. Но никога няма да го забравя. Намериха ме, но оттогава вече не се плашех от светкавиците. Мисля, че онази нощ напълно съм си изкарал акъла от гръмотевици и светкавици. Пищях ли пищях, но нищо не се случваше. Гръмотевиците и светкавиците просто отминаваха. Аз не умрях, а на сутринта стоях на масата срещу обляната си в сълзи майка и закусвах.
Искам да кажа, че се учех от всичко, а имаше много за научаване.
Моят ментор през първите ми три години беше всъщност кочияшът на майка ми, Октавиус, освободен негър и потомък на Мейфеър от пет различни колена — още от най-ранните ни предци и техните безбройни черни любовници. Тогава Октавиус бе само на единайсет и бе по-забавен от всички останали в плантацията. Моите вещерски умения не го плашеха особено и вместо да ми казва как да ги прикривам, той започна да ме учи как да ги използвам.
От него знам например как да чета мислите на хората, дори как да им внушавам заповеди, на които те винаги се подчиняваха. Как да налагам волята си чрез жестове и думи. Научи ме и да правя заклинания и да карам света да се променя за мен и за хората, които харесвам. Научих и много еротични номера. На три години аз бях направо луд на тази тема и бях опитал неща, които ме караха да се изчервявам, когато станах на дванайсет — поне за известно време.
Но да се върнем на вещиците и как се сближих с тях.
Моята баба Мари Клодет винаги беше наоколо. Седеше в градината с малкия си оркестър от чернокожи. Имаше двама добри гуслари, роби, и неколцина, които свиреха на флажолет. Имаше и един със саморъчно направена цигулка и друг, който свиреше на два барабана — сякаш ги галеше с меките си пръсти. Мари Клодет бе научила музикантите на някакви песни и после аз разбрах, че повечето от тях са шотландски.
Аз все се мотаех около нея. Не ми харесваше шумът, но открих, че успея ли да се наместя в скута й, тя се държи много мило и може да ми разкаже интересни неща, които няма как да прочета.
Тя беше величествена, със сини очи и бяла коса. Вечно лежеше на канапе от ракита, отрупано с хубави възглавници, под балдахин, който леко се развяваше на бриза. Понякога самата тя пееше на келтски. Или пък отправяше дълги проклятия по адрес на Лашър.
Защото, разбираш ли, тя беше омръзнала на Лашър! Той бе отишъл да служи на Маргьорит и да кръжи около малката Катерин, новото бебе, а за Мари Клодет имаше само по някоя случайна целувка или стих.