— Много си наблюдателен — каза ми тя. — Обичам те.
Аз бях на върха на щастието от това и й казах, че също я обичам. Което си беше вярно. Тя беше безценна за мен. Пък и докато седях на коляното й, осъзнах, че намирам старите хора за по-красиви от младите.
И впоследствие това се оказа истина. Разбира се, харесвам младите хора, особено безразсъдните и смелите, като моята Стела или моята Мери Бет. Но хората на средна възраст… Виж, тях не мога да понасям.
Позволи ми обаче да отбележа, Майкъл, че ти правиш изключение. Не, не говори. Не ме прекъсвай. Няма да ти кажа, че си дете по сърце, но в теб има някаква детска вяра и доброта и те ме интригуват и влудяват. Ти ме предизвикваш. Като много мъже с ирландска кръв знаеш, че всичко свръхестествено е възможно, и все пак не ти пука. Ти се занимаваш с дървени летви, греди и гипс!
Но стига за това. Всичко сега зависи от теб. Нека се върна на Мари Клодет и на онова, което ми каза за семейния призрак.
— Той има два гласа — обяви тя. — Единия можеш да чуеш само в главата си, а другия чува всеки, който има уши за това. Дори понякога гласът му е така силен и ясен, че може да бъде чут от всекиго. Това не се случва често, но откъде взима силата за него? От нас — от мен, от твоята майка, вероятно дори от теб, защото го виждам до мен, когато си наблизо, и забелязвам, че го гледаш. Колкото до вътрешния глас, той може да те тормози по всяко време, както и прави с враговете ни, ако, разбира се, не си защитен срещу него.
— И как се защитаваш? — попитах.
— Не се ли сещаш? Нека видим сега колко си умен. Виждаш го при мен, което означава, че се появява, нали така? Събира силата си, за да се материализира и да изглежда като човек за няколко мига. После изчезва, напълно изтощен. Защо според теб ще си дава такъв труд за мен, вместо просто да шепне в главата ми: „Милата ми старица, никога няма да те забравя“?
— За да го видиш — свих рамене аз. — Суетен е.
Тя се засмя.
— О, да, и все пак — не. Той трябва да приеме някаква форма, за да дойде при мен, по една проста причина. Денем и нощем аз съм заобиколена от музика. Той не може да проникне през нея, освен ако не събере цялата си сила и не се концентрира много силно, за да се появи в човешка форма и да проговори с човешки глас. Трябва да устои на ритъма, който го омагьосва и разсейва. Той обича музиката, но тя го омагьосва, както е омагьосвала зверовете в митологията. Докато оркестърът свири, той не може да проникне в ума ми, а трябва да дойде и да ме потупа по рамото.
Помня, че тогава се засмях. Този дух не беше по-различен от мен. Аз също трябваше да се науча да се концентрирам, за да чуя думите й на фона на тази музика. Което изглеждаше почти невъзможно. Но за Лашър, да се концентрира, означаваше да съществува.
Пак щях да се отплесна. Но имам толкова много да ти кажа, а съм… изморен.
Нека продължа. Докъде бях стигнал? А, да, тя ми разказваше за силата на музиката над това същество и как все искала да има музика, за да го принуждава да се появява и да отдава почитанията си, защото иначе нямало да си прави този труд.
— Той знае ли това? — попитах.
— И да, и не — отвърна тя. — Моли ме да спра врявата, но аз плача и казвам, че не мога. Тогава той идва, целува ме, целува и ръката ми. Да, прав си, че е суетен. Ще се появява отново и отново, за да е сигурен, че не съм се изплъзнала от царството му, но той вече не ме обича и няма нужда от мен. Просто има място в сърцето си за мен. Това е всичко, а то е нищо.
— Нима той има сърце? — попитах.
— О, да, той обича всички ни, за него ние, вещиците, сме най-важни, защото чрез нас познава себе си и от нас черпи мощта си.
— Разбирам — казах аз. — Ами какво ще стане, ако ти вече не го искаш наоколо? Ако…
— Шшт… никога не казвай такова нещо! — отвърна тя. — Дори около теб да свирят тромпети и да бият камбани.
— Добре — казах, като ясно осъзнах, че само веднъж получавам този съвет и не бива да изричам и дума повече за това. — Но какво представлява той? — попитах.
— Дявол — каза тя, — велик демон.
— Не, не мисля така — отвърнах.
Тя беше изумена.
— Но защо? Кой друг, освен дявола, може да служи на една вещица?
Казах й всичко, което знаех за Дявола от молитвите и химните в църквата и от робите.
— Дяволът е просто лош — казах аз. — Той е опасност за всички, които вярват в него. А това същество е твърде добро към нас.