Сигурно е минавало полунощ, когато се събудих. Не си спомням да съм погледнал часовника, само имах чувството, че е късно, че е пролет и исках да се измъкна изпод балдахина на леглото, да изляза навън и да поговоря с луната и звездите.
Когато седнах, видях онова същество точно пред себе си — седеше до леглото и протягаше бялата си ръка към мен. Не изкрещях. Нямаше време, защото веднага почувствах пръстите му на бузата си и ми стана много приятно. После сякаш въздухът около мен започна да ме гали, а призракът изчезна — целуваше ме с невидими устни, докосваше ме и изпълваше тялото ми с всичката наслада, която човек може да изпита на тази възраст, което никак не е малко, ако си спомняш!
След като приключи с мен, аз лежах като малка локвичка до майка си. Видях го да се материализира отново — стоеше до прозореца. Станах от леглото, слаб и объркан от удоволствието, което бях изпитал, и тръгнах към него. Посегнах да хвана ръката, която висеше до тялото му като на всеки човек, и тогава той ме погледна. Това бе най-печалният поглед, който бях виждал. Двамата махнахме мрежата от прозореца и излязохме на терасата.
Струваше ми се, че той потрепва в светлината, изчезваше на три или четири пъти, но се появяваше отново, докато накрая си отиде съвсем, оставяйки след себе си вълна топъл въздух. Аз стоях насред нея и за първи път чух гласа му в главата си — тих, поверителен глас:
— Наруших клетвата си пред Дебора.
— Каква клетва? — попитах.
— Ти дори не знаеш коя е Дебора, нещастно дете от плът и кръв — каза той и продължи да говори неща с някакво невероятно смешно произношение, които изглеждаха като най-големите скалъпени безсмислици в библиотеката. Не забравяй, че по това бреме бях почти на четири и не разбирах много от поезия, но усещах кога думите са нелепи. На това ме бе научил и лукавият смях на слугите. Разпознавах помпозността.
— Знам коя е Дебора — рекох и му разказах историята й, която бях чул от Мари Клодет — как тя се издигнала високо, но после била обвинена във вещерство.
— Предадена от съпруга си и от синовете си тя бе, а преди това и от баща си. Да, от баща си. Аз стоварих мъстта си над него — рече той. — Стоварих отмъщението си отгоре му, заради онова, което той и потомците му бяха причинили на нея и на мен!
Гласът му заглъхна. Имах ясното усещане, че той е имал намерение да започне пак някоя дълга поетична тирада, но явно го промени в последния момент.
— Разбираш ли какво ти казвам? — попита той. — Заклех се пред Дебора никога да не се усмихна на мъжко дете, никога да не предпочета момче пред момиче.
— Да, разбирам какво казваш — отвърнах. — И баба ми го каза. Дебора се родила в Шотландия като дете на празника, зачената на гуляй. Баща й най-вероятно е бил господарят на тамошната земя, който не си помръднал пръста, когато майка й, Сузан, била изгорена на клада — а била само една нещастница, която не знаела почти нищо.
— Да — отвърна той. — Така беше. Така беше! Моята бедна Сузан, която ме призова от дълбините като дете, което издърпва змия от дълбоко езеро, без да знае това. Като изпя няколко звука, тя изрече името ми и аз я чух. Да, той наистина беше господарят на онази земя, главата на клана Донелайт, от когото тя роди и който трепереше от страх, когато я изгориха! Донелайт. Можеш ли да си представиш тази дума, виждаш ли я изписана? Иди там и виж руините на замъка, който опустоших. Виж гробовете на последните от онзи клан, изличени от земята, докато не дойде…
— Докато не дойде какво?
Той не каза нищо повече, а пак започна да ме гали. Аз се унесох в мисли.
— А ти? — попитах го след малко. — Ти мъж ли си, или жена, или си нещо средно?
— Не знаеш ли? — попита той.
— Щях ли да питам, ако знаех — отвърнах.
— Мъж съм! — отвърна той. — Мъж, мъж, мъж!
Едва потиснах смеха си при това шумно и горделиво изявление.
Но трябва да призная, че оттогава нататък аз мислех за него и като за „то“ и „той“ едновременно, както личи от тази история. Понякога той изглеждаше така лишен от здрав разум, че го възприемах единствено като чудовищно създание. Но друг път определено показваше характер. Лесно понасяше моите залитания, ако мога така да се изразя. Когато го наричах по име, често мислех за него като за личност. Когато бях много ядосан, не го виждах като мъжко същество, а го проклинах като нещо твърде детинско, за да не е в среден род.