От разказа ми ще разбереш, че вещиците също са го възприемали ту като „той“, ту като „то“. И за това си има причини.
Нека се върнем на онзи момент. Двамата седим на верандата и той ме гали.
Когато се изморих от прегръдката му и се обърнах, видях майка ми на прага. Гледаше ни. Тя посегна бързо, дръпна ме към себе си и му каза:
— Не го наранявай! Той е едно безвредно момче!
Мисля, че той й отвърна нещо мислено, защото тя изведнъж притихна. Всичко свърши. Разбрах го на мига.
На следващата сутрин отидох в детските стаи, където спях с Реми, Катерин и още няколко сладки братовчеди, вече отдавна забравени. Още не можех да пиша добре — вече зная, че много хора на тези години могат да четат, но не могат да пишат.
Всъщност да четеш, но да не пишеш, е нещо обичайно. Аз четях всичко, както казах, дори думи като транссубстанция не ме затрудняваха нито на английски, нито на латински. Но едва сега започвах да изписвам буквите с умение и известна бързина, затова ми отне много време да запиша думите на демона, като постоянно питах: „Как се пише това…?“, и то всеки, който минеше през стаята. И ако искаш да знаеш, някои от тези първи думи още са издълбани на малкото писалище, онова от кипарисовото дърво, което е в дъното на третия етаж и което ти, Майкъл, си докосвал със собствените си ръце, когато поправя мертеците.
„Докато не дойде…“ Тези думи на демона ме поразиха най-силно и ми се сториха особено значителни.
Тогава реших, че трябва да се науча да пиша и за шест месеца го постигнах, въпреки че почеркът ми не се оформи окончателно, докато не навърших почти дванайсет. Отначало пишех бързо и грозновато.
Казах на майка си какво съм научил от демона. Тя се изплаши много и прошепна:
— Той познава мислите ни.
— Да, те не са тайна — отвърнах, — но ако бяха, можем да пуснем музика, за да говорим за тях.
— Как така? — попита тя.
— Майка ти не ти ли каза?
Тя призна, че не е. Затова аз й обясних и тя започна да се смее така диво, както бе плакала предната нощ — пляскаше с ръце и дори се свлече на пода и сви колене към корема си. Веднага изпрати да повикат същите музиканти, които бяха свирили и на майка й.
И така, под прикритието на дивата музика, която звучеше все едно пияни цигани водят музикална война с каджуните за Залива, и то на живот и смърт, аз й разказах всичко, което знаех от Мари Клодет.
Междувременно призракът се яви в стаята, зад оркестъра, за да го виждаме само ние, и започна да танцува лудо. Накрая потрепващият му образ се залюшка напред-назад и изчезна. Ние обаче още усещахме присъствието му в стаята и знаехме, че е под властта на повтарящия се отчетлив африкански ритъм.
Продължихме разговора под това прикритие.
Маргьорит нехаеше за древната история. Каза, че никога не е чувала за Донелайт и не помни много за Сузан. Беше доволна, че съм си записал всичко. Имало и няколко исторически книги, които щяла да ми даде.
Каза, че магията е нейната страст, и после ми обясни най-подробно, че майка й никога не оценила таланта й. В началото тя, Маргьорит, се сближила с могъщите магьосници от Ню Орлиънс и се учила от тях. Сега можела да лекува, да омагьосва, да изпраща проклятия, а Лашър бил неин слуга, довереник и любовник.
Така започна разговорът между мен и майка ми, който всъщност продължи до края на живота й. Тя ми довери всичко, което знаеше, без изключение, а аз й казах наученото от мен и най-после бях близо до нея, в прегръдките й и тя най-сетне наистина бе моя майка.
Скоро обаче стана ясно, че тя е луда; или да го кажем иначе — маниакално отдадена на магическите си експерименти. За нея Лашър безспорно бе Дяволът и всичко от неговата уста можеше да е лъжа. В действителност, единствената истина, която тя научи от мен, бе номерът как да го зашеметим с музика. Същинската й страст бе да търси из мочурищата магьоснически треви, да говори с чернокожите старици за стари илачи и да се опитва да трансформира разни неща чрез употреба на химикали или телекинеза.
Разбира се, тогава още не употребявахме тази дума. Не я знаехме. Мама беше сигурна в любовта на Лашър. Тя бе родила момиче и щеше да се опита да роди още едно, по-силно, ако той поискаше това. Но с всяка изминала година тя ставаше все по-апатична към мъжете и по-отдадена на прегръдките на демона, както и все по-откачена.
Междувременно аз растях бързо. Както бях дете-чудо на три, си останах чудо и на всяка възраст. Продължих с четенето, с приключенията и с общуването с демона.