— Мислиш ли?
— Ела тук — каза тя. Хвана ме за ръката, коленичи на пода и издърпа малък сандък изпод леглото. В него имаше кукли, направени от кости и коса, с внимателно ушити дрешки. Имай предвид, Майкъл, че тогава те не бяха така изгнили, както когато ти ги видя. Бяха облечени с дантели, а някои бяха окичени дори с красиви бижута и нанизи перли. Взираха се в нас с мъничките си нарисувани очички.
— Ето ги мъртвите — каза майка ми. — Виждаш ли? Това е Мари Клодет. — Тя вдигна една мъничка кукла със сива коса, облечена в червена тафта. Беше направена от чорап, пълен с нещо, което приличаше на камъчета. — Изрезки от ноктите й, кост от ръката й, която взех от гроба, кичур от косата й, голям кичур. Ето от какво е направена тази кукла. Малко след смъртта й аз взех слюнка от устата й и напоих лицето на куклата, взех и малко от кръвта, която бе повърнала, и намазах с нея куклата под рокличката. Вземи я и ще видиш, че тя е тук.
Пъхна куклата в ръцете ми и пред мен за миг блесна образът на живата Мари Клодет! Направо политнах назад от изумление. Взирах се в куклата, стиснах я отново и пак видях баба си да се взира в мен. Започнах да я викам, призовавах я, виждах я, зовях я, а накрая тя изчезна.
— Това нищо не означава — рекох аз. — Тя не е тук.
— Не, не, тук е и дори говори с мен.
— Не ти вярвам.
Стиснах отново куклата и казах:
— Бабо, кажи ми истината. — И тогава чух тъничък гласец в главата си, който каза:
— Обичам те, Жулиен.
Разбира се, аз знаех, че това не е Мари Клодет. Беше Лашър, но се чудех как да го докажа.
И тогава ми хрумна нещо. Казах високо, така че и майка ми да чуе:
— Мари Клодет, Мари Клодет, любима моя бабо, помниш ли деня, в който, докато оркестърът свиреше, ние с теб погребахме малкото ми дървено конче в градината? Помниш ли, че аз плаках, а ти ми каза едно стихотворение?
— Да, да, детето ми — каза потайният глас и образът, който и аз, и майка ми виждахме. Този път се бе задържал за дълго — грациозно видение на Мари Клодет такава, каквото беше последния път, когато я видях.
— Стихотворението, помогни ми да си го спомня.
— Помисли, дете, сам ще си го спомниш — рече призракът.
И тогава аз казах:
— О, да. „Малко конче, малко конче, препускай в нивите на небесата.“
Да, каза тя, и го повтори след мен.
Аз хвърлих куклата и обявих:
— Това са глупости. Никога не съм имал дървено конче. Никога не съм се интересувал от такива неща. И никога не съм го заравял в градината, нито пък съм чувал толкова тъпо стихотворение.
Демонът се разгневи ужасно. Майка ми протегна ръце да ме защити. Всичко в стаята полетя във въздуха… мебели, бутилки, буркани. Беше по-лошо дори от вихрушката от пера онзи ден. Всичко валеше върху главите ни.
— Спри! — изкрещя майка ми. — Кой ще пази Катерин?
Стаята изведнъж притихна.
— Не ставай мой враг, Жулиен — рече демонът.
В този миг аз бях изплашен до смърт. Бях доказал правотата си, това създание беше лъжец. То не беше носител на никаква свята мъдрост. И можеше да ме убие така, както убиваше враговете ми, стига да го вбесях достатъчно.
Но аз бях хитър.
— Добре — казах му, — значи ти ще бъдеш отново в плът?
— Аз ще бъда в плът, ще бъда в плът, ще бъда в плът!
— Тогава ще продължим сериозно с експериментите.
Майкъл, сам видя плодовете на онези години. Когато дойде в тази къща, ти видя изгнилите човешки глави в бурканите. Видя бебетата да плуват в мрака. Видя общия продукт на нашите усилия.
Позволи ми да бъда кратък за тези мрачни дела — за онова, което правехме, онова, което аз правех от страх пред демона. Виждах как потъвам все по-дълбоко и все по-дълбоко в злото.
Беше 1847 година. Катерин беше почти на седемнайсет и я ухажваха мнозина от братовчедите, както и външни хора. Тя обаче нямаше желание да се омъжва. Най-греховното удоволствие на това бедно момиче бе да ми позволява да я обличам като момче и да я водя на баловете на квартеронките или в крайбрежните кръчми, където никоя жена не можеше да стъпи. Всичко това я забавляваше, мен също, обичах да гледам този гнил свят през нейните красиви очи…
Но през цялото това време аз не преставах да се усамотявам с Маргьорит в нейния кабинет, където извършвахме най-ужасяващи жертвоприношения за нашия демон.
Първата ни по-значима жертва бе един вуду лечител — мулат с жълта коса, много стар, но още силен, когото отвлякохме от стъпалата на къщата му и заведохме в Ривърбенд. Омаяхме го с приказки за вино и купища злато, уверихме го, че искаме да разберем какво знае за Дявола и Бога.