— Е, много съм доволен, че се интересуваш от тези неща.
— Да се интересувам ли? — възмути се Мона. — Аз съм готова да започна! Защо си толкова задръстен, когато стане дума за агресивни инвестиционни фондове? Ами какво ще кажеш за Япония? Не знаеш ли простия принцип, че ако балансираш американските си инвестиции в чужбина, ще имаш глобална…
— Чакай малко — рече той. — Кой ще инвестира във фонд, наречен „Мона Едно“.
Мона не се забави с отговора:
— Всеки.
Чичо Райън накрая се засмя и отново обеща да й купи черно порше „Карера“ за петнайсетия й рожден ден. Тя не го оставяше да забрави това още от момента, в който бе полудяла по тази кола. Не разбираше как така Мейфеър не могат да й купят фалшива шофьорска книжка, за да я подкара още сега. Знаеше всичко за колите. Поршето беше нейната кола и всеки път, щом видеше някоя карера, тя започваше да се навърта около нея с надеждата собственикът й да се появи. Беше си изпросила на три пъти да я повозят, и то на пълно непознати хора. Никому не каза за това! Роднините й направо щяха да умрат.
Сякаш една вещица не можеше да се пази и сама.
— Да, да — бе казал Райън същата вечер. — Не съм забравил за черното порше, но ти не бива да забравяш какво ми обеща — че няма да го караш с повече от петдесет и пет мили в час.
— О, пак се шегуваш, нали? — отвърна тя. — Защо, по дяволите, ще искам да карам порше с над петдесет и пет мили в час?
Пиърс едва не се задави със своя джин с тоник.
— Нали няма да купиш на това дете ковчег на колела! — изуми се леля Беа. Тя все се месеше. Без съмнение щеше да докладва на Джифорд за идеята.
— Какво дете? Не виждам дете наоколо, а ти? — беше отвърнал Пиърс.
Мона щеше да продължи да говори за фонда, но все пак беше Марди Грас, хората бяха уморени и чичо Райън бе потънал в бездънната яма на любезен разговор с Рандъл. Чичо Рандъл бе се обърнал към нея да й каже да замълчи. Все така правеше, откакто Мона го бе завела в леглото, но не й пукаше. Това бе просто експеримент, нищо повече, да сравни един мъж на осемдесет с младите момчета.
Сега нейната цел бе Майкъл. Майната му на чичо Рандъл. Той й беше интересен само защото беше толкова стар, а начинът, по който един много стар мъж гледа младо момиче, й се струваше много вълнуващ. Но чичо Рандъл не беше мил мъж. А Майкъл беше. Мона харесваше неговата доброта. Тя самата се бе лишила от тази черта преди много време. Някак си делеше света на добър и недобър — ако може така да се каже.
Е, утре ще продължи с акциите.
Утре или вдругиден може би щеше да направи и истинска презентация за „Мона Едно“, на базата на най-успешните компании на борсата за последните пет години. О, така лесно се увличаше в мечти — „Мона Едно“ щеше да се разрасне толкова много, че тя ще създаде още една фирма „Мона Две“, а после и „Мона Три“, ще пътува из целия свят със собствения си самолет, за да се среща с директорите на компаниите, в които ще инвестира.
Ще контролира фабрики в Китай, офиси в Хонконг, научни изследвания в Париж. Виждаше се с каубойска шапка на тези обиколки. Сега нямаше такава, сега имаше само панделка. Но някак си винаги се виждаше с каубойска шапка на главата, когато излиза от въображаемия самолет. И всичко това щеше да се случи. Беше сигурна.
Може би сега му беше времето да покаже на чичо Райън разпечатката на акциите, които бе следила последната година. Ако беше инвестирала в тях, вече щеше да е спечелила цяло състояние. Да, трябваше да разпечата този файл.
О, пак се беше унесла в мисли.
Тази нощ бе тук на път към най-важната си цел — завоюването на апетитното парче, наречено Майкъл. И откриването на мистериозната „Виктрола“.
Позлатените столове с прави облегалки сияеха грациозно в сенките. Бродирани възглавници бяха разхвърляни красиво по дивана. Над всичко това се стелеше воал от неподвижност, сякаш светът отвъд се бе разтворил в дим. Прах по пианото. Бедната стара Еужения май не беше много добра в чистенето? А Хенри вероятно бе твърде важен, за да се заеме с това. И Майкъл, твърде болен и безразличен, за да се грижи за каквото и да било.
Мона излезе от двойния салон и тръгна към подножието на стълбите. Тук беше много тъмно, както и трябваше да бъде, като стълба към небеса от сенки. Докосна новото дърво и после започна да се изкачва. Най-после беше в къщата, бродеше из нея сама и свободна в мрака!
— Чичо Жулиен, тук съм — пропя съвсем тихо. Когато стигна до върха на стълбището, видя стаята на леля Вив отворена и празна. Точно както и очакваше.