— Нещо да кажеш? — попитах аз Лашър.
— Смях — беше неговият отговор. — Тя е човек. Човеците жадуват за компания, човеците жадуват за деца. Има много братовчеди, от които да избере. Търси такива с белези. Търси такива, които виждат.
И аз го направих. Тиках всеки Мейфеър с вещерски знак пред лицето на Катерин, но без успех. Тя си остана същата — сладка и леко разсеяна, никога не спореше за нищо.
И тогава се случи немислимото.
Започна съвсем невинно. Тя искаше къща в града и настояваше да наема един ирландски архитект, Дарси Монахан, да я построи в горната част, където живееха американците.
— Ти сигурно си полудяла — казах й. Баща ми бе ирландец, наистина, но аз не го познавах. Бях креол и говорех само на френски. — Защо искаш да живееш с онези шумни американци? С търговци и всякаква подобна измет?
Купих от Дарси една градска къща на Рю Домейн. Беше я построил за един човек, който се бе самоубил след банкрут. Виждах призрака му от време на време, но той не ме безпокоеше — беше като призрака на Мари Клодет, нещо безжизнено и неспособно на общуване.
Преместих се там и обзаведох разкошни стаи за Катерин. Но това не й беше достатъчно. Затова й казах:
— Добре, ще купим земя на „Честнът“ и Първа улица. Ще построим някакъв кошмар в стил гръцки храм, за да си доволна. Хайде, прави каквото искаш. Не ми пука.
Дарси веднага започна плана и построи къщата, в която стоим сега. Аз се държах пренебрежително, но Лашър се появи в моя образ, наведе се над рамото ми и постепенно се промени в тъмнокосия мъж, който предпочиташе да бъде.
— Нека бъде пълна с повтарящи се мотиви, с орнаменти и шарки. Направи я красива — каза ми той.
— Кажи го на Катерин — рекох аз и той се подчини. Вкара тези мисли в главата й и ръководеше и строежа, и нея, както винаги.
— Това ще е великолепна къща — каза Лашър, когато се връщахме заедно към горната част на града. Беше се материализирал на стъпалото на каретата и стоеше до вратата. — В тази къща ще се случват чудеса.
— Откъде знаеш? — попитах.
— Виждам го. Виждам пътя. Ти си моят обичен Жулиен.
Какво означаваше това, не знаех, но и не се замислих твърде много. Отдадох се на бизнеса си, купувах земи, инвестирах зад граница, и най-вече се опитвах да не мисля за Катерин и тази американска къща. Исках да я примамя обратно във Френския квартал, за да бъде с мен.
Както знаеш, тя се влюби в Дарси! Всъщност Лашър ми разкри тяхната афера. Бях тръгнал натам, защото Катерин не си беше дошла у дома, а на мен не ми се нравеше, че остава толкова късно след като строителите си бяха отишли и броди из недовършената къща с онзи противен ирландец.
Лашър се опита да отклони вниманието ми. Първо каза, че ще говорим, после пък поиска жертва, която да обсеби.
— Не сега — отвърнах. — Трябва да намеря Катерин.
Накрая той се появи в човешки облик и направи най-лошия си номер — подплаши кочияша ми и ние излязохме от пътя, където счупихме колело. Скоро аз седях изгарящ от яд на бордюра, докато се опитваха да поправят каретата. Сега разбирам, че демонът не е искал да стигна до къщата.
Следващата нощ се опитах да го заблудя. Изпратих го със задача да ми намери някои редки монети, а аз тръгнах сам с кобилата си, като пеех през целия път, за да не може да се приближи и да разбере намеренията ми.
Вече се здрачаваше, когато стигнах до къщата. Тя се издигаше като замък, мазилката й имитираше камък, колоните вече бяха на местата си, а прозорците очакваха стъклата си. Изглеждаше тъмна и изоставена.
Влязох вътре и на пода в салона видях сестра си и онзи мъж. Едва не го убих. Наистина, хванах го за врата и започнах да го удрям с юмрук, но Катерин закрещя:
— Ела, Лашър. Ела, отмъстителю мой. Не му позволявай да убие любимия ми.
Пищя, плака и накрая се свлече на пода в несвяст. Лашър наистина бе там. Усетих го около себе си в мрака, сякаш бе някое огромно морско създание, а аз — беззащитната жертва. Мрак ме обгърна плътно насред двойния салон и аз почувствах как демонът посяга, гали стените и после се събира отново.
— Спри се, Жулиен — каза Лашър. — Вещицата обича своя смъртен мъж. Внимавай. Тя ме повика с древни и свещени думи.
Дарси Монахан стана и понечи да ме нападне, но Лашър сдържа ръката му. Монахан беше суеверен, като всеки с ирландска кръв, и се огледа трескаво, усетил присъствието на демона в мрака. После видя своята Катерин ридаеща на пода и тръгна към нея.