Освен демона, разбира се. Обичах да играя с него, да трансформираме заедно човешка плът, да общувам с него и да го използвам. Започнах да прозирам през всичко!
После дойде 1871 година. Лято и жълтата треска, която винаги се появяваше и върлуваше сред най-новите имигранти.
Дарси, Катерин и техните момчета наскоро бяха ходили в чужбина. Всъщност бяха прекарали в Европа шест месеца и още щом стъпи на американския бряг, хубавият ирландец бе повален от треската.
Беше изгубил имунитета си в чуждите земи, предполагам. Знам само, че ирландците най-често умираха от жълта треска, от която ние никога не се разболявахме. Катерин направо обезумя. Изпрати ми писма в Рю Дюмейн, молеше ме да ида и да го излекувам.
Казах на Лашър:
— Ще умре ли?
Той се появи до леглото ми със скръстени ръце, облечен като мен предишния ден.
— Мисля, че ще умре — отвърна той. — И вероятно му е време. Не се тормози, дори вещица не може да излекува тази треска.
Не бях сигурен в това. Какво щяха да правят малките Клей и Винсент, тези невинни деца, чиято единствена вина бе, че са се родили момчета, като мен и Реми?
Тръгнах към града, като се чудех какво да направя. Говорих с много лекари и сестри, а треската върлуваше както винаги в горещо време. Гробищата бяха пълни с мъртъвци. Градът миришеше на смърт. Палеха се огромни огньове, за да се прогонят зловредните изпарения.
Богатите фабриканти и търговци, които бяха дошли на юг да натрупат пари след войната, падаха под косата на Черния жътвар така лесно, както и селяните, дошли с корабите.
Дарси умря. Да, умря. Кочияшът на Катерин се появи пред вратата ми.
— Той умря, мосю. Сестра ви моли да идете при нея!
Какво можех да направя? Не бях стъпвал в къщата на Първа улица от завършването й. Дори не познавах бедните Клей и Винсент! Не бях виждал сестра си от година, освен когато се срещнахме веднъж на улицата. Внезапно цялото ми богатство, всички удоволствия изгубиха стойност за мен. Сестра ми ме молеше да ида при нея.
Трябваше да го сторя и да й простя.
— Лашър, какво да правя?
— Ще разбереш — каза ми той.
— Но тя няма дъщеря, която да продължи рода! Ще скърби за мъжа си до края. Знаеш го и аз го знам.
— Ще разбереш какво да сториш. Иди при нея.
Отидох в къщата на Първа улица. Беше дъждовна нощ, много гореща, а ирландските бордеи бяха само на няколко пресечки оттам. Труповете на умрелите от жълта треска лежаха струпани в канавките.
Бризът откъм реката разнасяше вонята. Къщата обаче се издигаше величествена сред дъбовете и магнолиите, същинска неразрушима крепост. Много тайнствена къща, изпълнена с повтарящи се и някак зловещи мотиви.
Видях прозореца на господарската спалня. Видях онова, което мнозина са виждали оттогава — потрепване на светлина на свещи зад капаците.
Влязох в къщата, като разбих вратата с помощта на Лашър или благодарение на сила в самия мен, която се появи незнайно откъде. Ключалката се счупи и стана съвсем безполезна.
Свалих мокрото си палто и тръгнах по стълбите. Вратата на главната спалня беше отворена.
Разбира се, очаквах да видя мъртвия ирландец да лежи там и да се разлага в лятната жега. Оказа се обаче, че вече са го отнесли, за да не се разнася заразата. Суеверните ирландски слугини ми казаха, че Дарси, горкичкият, бил вече погребан, но тъй като камбаните на „Свети Алфонс“ биели ден и нощ, нямало време за погребална служба.
Стаята беше почистена. Катерин лежеше на огромното легло с черни фигури на лъвове по пилоните и плачеше тихо, забила лице в бродираната възглавница.
Изглеждаше съвсем малка и крехка; пак си беше моята малка сестричка. Аз седнах до нея и започнах да я успокоявам. Тя плачеше на рамото ми. Дългата й черна коса беше все така гъста и мека, а лицето й не бе изгубило нищо от красотата си. Всички бебета не бяха отнели нито очарованието й, нито невинността й, нито лъчистата вяра в очите й, когато ме погледна.
— Жулиен, отведи ме у дома в Ривърбенд — каза тя. — Заведи ме у дома. Накарай мама да ми прости. Не мога да остана тук сама. Навсякъде ще виждам Дарси, само Дарси.
— Ще опитам, Катерин — отвърнах, но бях сигурен, че няма как да я сдобря с майка. Тя вече беше съвсем луда и дори не си спомняше коя е Катерин, нито пък кой съм аз. Последния път, когато я видях, двамата с Лашър караха цветята да цъфтят по-рано. Демонът й бе разкрил тайните на растенията, от които могат да се правят отвари за получаване на видения. Такъв бе животът на майка ми към края. Можех да й кажа, че Катерин е мъртва и погребана и трябва да бъдем добри с нея. Кой знае, може би щеше да се умилостиви.