— Не се притеснявай, красавицата ми — казах аз. — Ще те отведа у дома, ако искаш, заедно с децата ти. Цялото семейство е там, както винаги.
Тя кимна и направи грациозен и някак безпомощен жест, който трябваше да покаже, че се оставя изцяло в ръцете ми.
Целунах я и я прегърнах. После я сложих да легне и я уверих, че ще остана при нея до сутринта.
Вратите бяха затворени. Бавачките ги нямаше. Момчетата бяха тихи, където и да спяха. Аз излязох от спалнята, за да пуша.
Видях Лашър.
Стоеше в подножието на стълбището и ме гледаше. Каза ми тихо да разгледам къщата. Да разгледам вратите, стаите и повтарящите се мотиви. Ривърбенд ще изчезне, както къщата в Сан Доминго, но тази къща ще остане, за да изпълни предназначението си.
Изпаднах в странен унес. Слязох по стълбите и започнах да оглеждам къщата така, както ти, Майкъл, си правил хиляди пъти. Тръгнах из нея бавно, докосвах рамките на вратите, месинговите дръжки, разглеждах пейзажите в трапезарията и красивите гипсови орнаменти по таваните.
Да, красива е, помислих си. Горкият Дарси. Нищо чудно, че работата му беше на мода. Но предполагах, че всъщност не е имал вещерска кръв. Предполагах, че племенниците ми, Клей и Винсент, са също тъй невинни като брат ми Реми. Излязох в градината. Видях огромната осмоъгълна морава с каменните пилони в края на балюстрадите. На лунната светлина ясно личаха мотивите и фигурите, които плочите оформяха.
— Виж розите на желязото — каза ми Лашър. Имаше предвид парапетите от ковано желязо. Мотивите в тях следваха тези по плочите.
Той тръгна редом с мен и аз почувствах странна тръпка от близостта му. За малко да го накарам да легнем сред дърветата. Бях пристрастен, така да се каже. Но не можех да забравя обичната си сестра. Тя щеше да се събуди, да си помисли, че съм я изоставил, и да се разплаче.
— Запомни всичко това — каза ми той. — Защото тази къща ще пребъде.
Щом влязох в коридора, го видях в трапезарията — беше опрял ръце на рамката на вратата. Тя се извисяваше над него във формата на ключалка — стесняваше се нагоре и затова изглеждаше по-висока, отколкото беше.
Забелязах, че и входната врата, която бях оставил широко отворена, има същата форма. А той стоеше там, сякаш винаги е бил в тази къща. На вид същия като мен — гледаше ме.
— Искаш ли да живееш след смъртта, Жулиен? От всичките ми вещици ти единствен не се интересуваш много от този последен мрак.
— Ти не знаеш нищо за него, Лашър — отвърнах. — Сам ми го каза.
— Не бъди жесток с мен, Жулиен. Не и тази нощ. Радвам се, че съм тук. Искаш ли да живееш след смъртта? Би ли останал като дух на земята, това питам?
— Не зная. Ако Дяволът се опита да ме отведе в ада, може би ще остана тук, ако това имаш предвид. Душите от чистилището бродят наоколо, появяват се на магьосниците и спиритистите. Може би и с мен ще стане така. — Смачках пурата си в пепелника на мраморната масичка, която още е тук, долу в коридора.
— Ти това ли правиш, Лашър? Да не си духът на някой безчестен човек, обречен да броди вечно, обгърнат от незаслужена тайнственост?
Видях как нещо в лицето му се променя. За миг се превърна в мое копие, а после се усмихна. Наистина, той имитираше усмивката ми до съвършенство. Не бях виждал този трик много често. Прегърби се леко и скръсти ръце, както правех аз. Дори произведе шум като от търкане на плат в дървото, за да ми покаже колко е силен.
— Жулиен — рече той, като дори оформяше думите с устни. — Може би всички тайни са нищо в същината си. Може би светът е направен от отпадъци?
— Ти там ли беше, когато е създаден?
— Не зная — отвърна, имитирайки моя саркастичен тон. Дори вдигна вежди като мен. Никога не го бях виждал толкова силен.
— Затвори вратата, Лашър, щом си толкова силен — предизвиках го аз.
И за мое изумление, той посегна към дръжката и отстъпи встрани. Затвори вратата точно както би направил истински човек. Но това явно бе границата на възможностите му, защото се появи силна топлина и той изчезна. След него, както винаги, остана топлина.