— Възхитително! — прошепнах аз.
— Запомни това място, ако ще оставаш на тоя свят. Запомни мотивите. В сумрака отвъд те ще светят в очите ти, ще те водят към дома. Тази къща ще пребъде с векове. Тя е достойна за духовете на мъртвите. В нея винаги ще бъдеш в безопасност. Война, революция или огън, дори придошла река, нищо няма да те сполети. Навремето аз бях поддържан… от два мотива. Два прости мотива. Кръг и камъни във формата на кръст. Само два мотива.
Запомних това. Още едно доказателство, че той не беше самият Дявол.
Изкачих стълбите. Бях измъкнал малко повече информация от него, но все пак не кой знае какво. Горе ме чакаше Катерин.
Беше будна и стоеше до прозореца.
— Къде беше? — попита ме, останала без дъх. После се хвърли към мен да ме прегърне. Лашър като че бе около нас. Казах му без думи да не се явява, за да не я изплаши. Вдигнах леко брадичката й, както мъж прави с жена, и я целунах.
В тази секунда като че ли с мен се случи нещо необичайно. Може би заради допира на гърдите й. Тя не носеше нищо под бялата нощница и аз почувствах зърната й, топлината й и гореща струя от устните й. Отдръпнах се, погледнах я, но видях само невинност.
Но също и жена. Красива жена. Жена, която бях обичал винаги, която бе израснала пред очите ми и после ме бе отхвърлила заради друг. Видях тялото, което бях обичал така, както брат обича сестра си. То ми беше много познато от дните на детството, когато лудувахме и плувахме заедно. Изведнъж се осмелих и я целунах отново, после пак и пак, и почувствах как гори в ръцете ми.
Бях отвратен. Та това бе моята сестричка. Заведох я до леглото и я сложих да легне. Тя изглеждаше объркана, когато ме погледна. Или може би омагьосана? Може би е помислила, че не съм аз, а Дарси?
— Не — прошепна тя. — Знам, че си ти. Винаги съм те обичала. Съжалявам. Трябва да ми простиш тези малки грехове, но когато бях малко момиченце, често си представях, че ще се оженим. Ще вървим заедно по църковната пътека. Чак когато се появи Дарси, престанах с тези греховни копнежи. Господи, прости ми!
Тя се прекръсти и сви колене, после посегна към завивките.
Не знам какво ми стана, нещо ме връхлетя. Може би гняв? Гледах тази дребна жена, това създание с протегната ръка и разпиляна черна коса върху бледото треперещо лице. В мига, в който тя се прекръсти, аз като че обезумях.
— Как смееш да си играеш с мен така! — извиках и я блъснах на леглото. Нощницата й се отвори и се видяха гърдите й — много съблазнителни.
След секунди вече разкъсвах дрехата й, а тя започна да крещи. Беше ужасена.
— Не, Жулиен, недей!
Но аз вече бях отгоре й, разтворих краката й и доразкъсах нощницата.
— Жулиен, моля те, моля те — плачеше тя сърцераздирателно. — Това съм аз, Катерин.
Но беше късно. Аз я изнасилих, и то без да бързам да свърша. После станах от леглото и отидох до прозореца. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Не можех да повярвам какво съм направил.
Тя се бе свила на леглото и плачеше. След малко обаче скочи, прегърна ме и зашепна:
— Жулиен, Жулиен!
Какво означаваше това? Дали искаше да я защитя от самия себе си?
— Скъпо дете — казах аз и отново, изгубил разсъдък, започнах да я целувам.
И така ние го направихме отново и отново, и отново.
Мери Бет се роди след девет месеца.
Тогава вече бяхме в Ривърбенд и аз не смеех да погледна Катерин.
Не смеех да я безпокоя в собствения ни дом, пък и се съмнявах, че тя ще ме приеме. Беше блокирала истината в ума си. Мислеше, че детето в корема й е от Дарси. Не се разделяше с броеницата си и постоянно четеше молитви за нероденото му дете.
Но всички, абсолютно всички знаеха какво съм й сторил. Жулиен злодеят. Жулиен, който направи дете на сестра си. Братовчедите се взираха в мен, като че бях прокажен. Синът на Августин, Тобиас, дойде специално от Фонтевро, за да ме прокълне и да ме нарече Дявол. Всички знаеха, но малцина посмяха да покажат отношението си.
Дори онези, с които играех хазарт и ходех из публичните домове, смятаха това за ненормално и неморално, но аз продължих с обичайния си начин на живот, и те просто свиха рамене и приеха фактите. Тогава разбрах нещо много важно — можеш да понесеш всякакъв грях, стига да не правиш нищо.
Бебето вече идваше. Цялото семейство отново затаи дъх.
А Лашър? Той бе все така безстрастен, както винаги. Кръжеше около Катерин през цялото време, но оставаше невидим.