Господи в небесата! Какво ще правиш сега, зли човече, рекох си. Какво ще сториш, за да запазиш живота си и това малко бебе от крайното падение?
Петнайсет
Целият свят се разтресе от песента на баща й, от смеха на баща й. Той каза със своя пронизителен глас:
— Емалет, бъди силна. Вземи каквото ти трябва, майка ти може да се опита да те нарани. Бори се, Емалет, бори се, за да бъдем заедно. Помисли за долчинката, за изгрева и за нашите деца.
Емалет видя деца — хиляди деца като баща й и като нея самата — защото тя вече виждаше себе си. Виждаше дългите си пръсти, дългите си крайници, косата си, плуваща във водата на света, който беше майка й. Светът, който вече бе твърде малък за нея.
Как се смя баща й. Виждаше го как танцува през очите на майка си. Песента му за нея бе дълга и красива.
В стаята имаше цветя. Много цветя. Ароматът им се примесваше с аромата на баща й. Майка й плачеше ли плачеше, а баща й я върза за леглото. Тя го ритна и той се ядоса. После в небесата се чу гръм.
Татко, моля те, моля те, бъди добър с мама.
— Ще бъда. Сега излизам, дете — рече й той мислено. — Ще се върна с храна за майка ти, храна, която ще те направи още по-силна. Когато дойде времето, Емалет, първородната ми, ти трябва да се бориш с всичко, което се опита да ти попречи.
Мисълта за борба я натъжаваше. С кого трябва да се бори? Със сигурност не с майка си! Емалет и майка й бяха едно. Сърцето на Емалет бе свързано със сърцето на майка й. Когато майка й почувстваше болка, чувстваше я и Емалет, сякаш някой я блъскаше в стената на малкия й свят.
Само преди миг Емалет бе сигурна, че майка й знае, че тя е в нея! За миг майка й я почувства в себе си, но после кавгата с баща й пак започна.
Сега, щом вратата се затръшна, ароматът на баща й изчезна, а цветята се раздвижиха, закимаха и запулсираха в сумрачната стая. Емалет чуваше, че майка й плаче.
Не плачи, мамо, моля те. Натъжаваш ме. Целият ми свят се превръща в тъга.
Наистина ли ме чуваш, скъпа.
Да, майка й знаеше, че тя е там! Емалет се обърна и изви в своя миниатюрен свят, докосна покрива му и чу въздишката на майка си.
Да, мамо, кажи името ми като татко. Емалет. Кажи го!
Емалет.
И тогава майка й започна да й говори настойчиво.
Чуй ме, дете, аз съм в беда. Слаба и болна. Умирам от глад. Ти си вътре в мен, и слава богу, получаваш онова, от което имаш нужда, от зъбите ми, от костите ми, от кръвта ми. Но аз съм слаба. Той пак ме върза. Ти трябва да ми помогнеш. Какво да сторя, за да спася и двете ни?
Мамо, той ни обича. Обича теб, обича и мен. Той иска да изпълни света с нашите деца.
Майка й изстена и каза:
Стой мирна, Емалет. Зле ми е.
И после се изви от болка в леглото, краката й бяха разкрачени и вързани, ръцете също. От аромата на цветята й призляваше.
Емалет заплака. Мъката на майка й беше толкова ужасна. Тя видя майка си така, както баща й я виждаше — изпита, немощна, с тъмни кръгове около очите, приличаше на сова в леглото, на сова; и Емалет видя сова в гъста тъмна гора.
Скъпа, чуй ме, ти няма да бъдеш в мен завинаги. Скоро ще се родиш и тогава, Емалет, аз може да умра. Може да се родиш в мига на смъртта ми.
Не, майко.
Това бе непоносима мисъл — майка й мъртва! Емалет познаваше смъртта. Можеше да я надуши. Видя сова, простреляна със стрела, която пада на горската пътека, върху сухите листа. Тя знаеше какво е смърт, така както знаеше какво е долу и горе, и всичко наоколо, какво е вода, познаваше собствената си кожа, косата си, която можеше да хване с пръсти и да потърка по устните си. Смърт беше да не си жив! Дългите истории, разказани от баща й, отново нахлуха в главата й — за долчинката и как те трябва да бъдат заедно и да станат силни.
— Помни — бе казал баща й веднъж, — те не проявяват никаква милост към онези, които не са от техния вид. Ти също трябва да си безмилостна. Ти, дъще моя, невесто моя, моя малка майчице.
Не умирай, мамо. Не можеш да направиш това. Не умирай.