— Опитвам се, скъпа, но чуй ме. Баща ти е луд. Той мечтае за лоши неща и когато се родиш, трябва да избягаш оттук. Трябва да избягаш и от мен, и от него, да потърсиш помощ. — После майка й започна да плаче, като клатеше неутешимо глава.
Баща й се връщаше. В ключалката се завъртя ключ. Разнесе се неговата миризма и миризмата на храна.
— Ето, скъпа моя — каза той. — Нося ти портокалов сок, мляко и други хубави неща.
Той седна до майка й на леглото.
— О, няма да трае дълго! — рече. — Виж как се бори тя! А и гърдите ти пак се пълнят с мляко!
Майка й изпищя. Той запуши устата й с ръка, а тя се опита да захапе пръстите му!
Емалет заплака. Това беше ужасно, ужасно, този мрак и това ехтене навсякъде. Какво бе светът, когато някой страда толкова? Нищо. Тя искаше да сложи нещо в устите им, да ги запуши, за да не си говорят с такава омраза. Натисна покрива на света си. Виждаше се вече като родена жена, как тича от единия до другия, запушва устите им с листа от гората, за да не изричат омразните думи.
— Ще изпиеш сока и млякото — каза баща й с ярост.
— Само ако ме отвържеш и ми позволиш да стана. После ще ям. Ако мога да седна на леглото, ще ям.
Моля те, татко, бъди добър с мама. Сърцето й е изпълнено с мъка. Мама трябва да се храни. Мама умира от глад. Мама е слаба.
Добре, скъпа моя. Баща й беше изплашен. Не можеше пак да остави така майка й без храна и вода.
Той сряза тиксото, с което бяха вързани ръцете и краката й.
Майка й събра крака, свали ги от леглото и двете тръгнаха — тя и майка й — напред-назад, напред-назад. Към банята, изпълнена с ярка светлина и блестящи неща, където миришеше на вода и на препарати.
Майка й затвори вратата и взе голяма порцеланова плоча от тоалетната. Емалет разбираше тези неща, защото майка й ги разбираше, но не напълно. Порцеланът беше твърд и тежък, майка й бе изплашена. Тя вдигна плочата високо. Тежеше като надгробен камък.
Баща й отвори вратата с трясък, майка й се обърна и стовари порцелановата плоча на главата му. Той извика.
Болка за Емалет. Мамо, недей.
Но баща й падна притихнал на земята, без да плаче. Майка й го удари още веднъж с плочата. От ушите му рукна кръв. Той затвори очи. Той сънуваше. Майка й отстъпи назад разплакана и пусна порцелановата плоча.
Майка й бе много развълнувана, изпълнена с надежда. За малко да падне, но прекрачи баща й и хукна към стаята. Сграбчи дрехите си, чантата си от дрешника, чантата й, чантата й, трябваше да си вземе чантата, и хукна боса по коридора. Емалет се люлееше диво в нея, посягаше да се закрепи, да усмири малкия си свят.
Бяха в асансьора. Слизаха надолу, надолу, надолу! Това много хареса на Емалет. Бяха извън стаята. Майка й се облегна на стената на асансьора и започна да се облича. Мърмореше си нещо на глас, плачеше и бършеше лицето си. Облече червения пуловер през глава. Дръпна ризата си, но не можа да я закопчее. Опъна пуловера отгоре.
Къде отиваха?
Мамо, какво стана с татко? Къде отиваме?
Той иска да заминем. Трябва да заминем, бъди тиха и търпелива.
Майка й не казваше истината. Някъде далеч Емалет чу баща й да шепти името й.
Майка й спря пред вратата на асансьора. Много я болеше. Болката се засилваше все повече и повече. Емалет въздъхна и се опита да се свие, за да не причинява болка на майка си. Но светът й ставаше все по-тесен и по-тесен. Майка й въздъхна, сложи ръка на очите си и се наклони на една страна.
Мамо, не падай.
Тогава майка й обу обувките си и започна да тича, чантата й висеше на рамото и се удряше в стъклените врати. Но тя не можа да тича дълго. Вече бе много тежка. Сложи ръце на корема си, над Емалет, и спря. Прегръщаше Емалет и я успокояваше.
Мамо, обичам те.
И аз те обичам, скъпа. Но трябва да ида при Майкъл.
Майка й мислеше за Майкъл, представяше си го, мъжът с тъмна коса, усмихнат, едър и мил, много различен от баща й. Ангел, каза майка й, който ще ни спаси. Тя притихна за момент и надеждата и радостта й се вляха и в Емалет. Емалет почувства радост.
Емалет за първи път чувстваше щастието на майка си. Майкъл.
Но насред това прекрасно спокойствие, когато Емалет опря глава срещу ръцете на майка си, а майка й прегърна света на Емалет, Емалет чу, че баща й я вика.
Майко, татко се е събудил. Чувам го. Вика ме.