Седемнайсет
Историята на Жулиен, продължение
Дните след раждането на Мери Бет бяха най-черните в живота ми. Ако някога съм преживявал морално откровение, то беше в тези моменти. Причината за това не мога да определя с точност и тъй като не е предмет на разказа ми, ще се опитам да обясня всичко набързо.
Нека кажа само, че като преждевременно развито дете, бях свикнал вече с убийствата, с вещерството, със злото, преди да имам време да обмисля и осъзная всичко това. Войната, загубата на сестра ми, последващото й изнасилване — всичко това ме накара да осъзная нещо, което вече бях започнал да подозирам — че имам нужда от нещо по-дълбоко и по-стойностно, за да бъда щастлив. Богатството не бе достатъчно; плътските удоволствия също. Ако семейството ми не можеше да просперира, аз не можех да дишам! А исках да дишам, да живея. Не бях готов да се откажа от живота — от здравето, от удоволствията, от богатството — жадувах да живея като новородено бебе, което плаче толкова силно, както Мери Бет плачеше тогава.
Освен това исках да бъда с дъщеря си и да я обичам. Най-много от всичко исках това и за първи път разбрах защо в центъра на толкова много легенди и приказки винаги има едно малко съкровище — дете, наследник, пеленаче в нечии прегръдки…
Достатъчно. Вече разбра какво имам предвид. Животът ми висеше на косъм и аз знаех, че не искам да го изгубя.
Какво можех да сторя?
Отговорът дойде след няколко дни. Видях, че демонът постоянно кръжи около люлката на Мери Бет. Всички останали също го виждаха. „Мъжът“ даваше благословията си на бебето, очите на Мери Бет го правеха солиден и силен. Той я пазеше; той вече бе започнал да й се умилква. И на всичко отгоре се явяваше в моя образ! Обличаше се като мен, имаше моите маниери, дори, може да се каже, че излъчваше моя чар!
Извиках оркестъра и под съпровода на какофонията, която вече не понасях, но трябваше да търпя като развален зъб, който не може да бъде изваден, се опитах да поговоря с Маргьорит за Лашър. За това какво представлява и за всичко, което бях научил от него.
Тя не ме разбра, говореше само за силата си да кара растенията да растат, раните да заздравяват и за умението си да приготвя отвари за дълголетие.
— Демонът някой ден ще бъде в плът, а щом той може да го стори, значи и ние ще можем. Мъртвите ще се върнат през същия портал.
— Това е страховита идея — рекох аз.
— Говориш така, защото не си мъртъв. Само почакай!
— Мамо, нима искаш земята да се напълни с мъртъвци! Къде ще ги слагаме?
Тя отвърна гневно:
— Защо задаваш такива въпроси? Това е опасно. Да не мислиш, че Лашър не може да се раздели с теб? Разбира се, че може. Мълчи си и върши онова, за което си роден. Радвай се на живота. Какво друго искаш?
Заминах в града, в апартамента си в Рю Домейн. Отново валеше, както в нощта, когато отидох на Първа улица. Дъждът винаги ми действаше успокояващо и ме правеше щастлив. Отворих вратата към верандата и го гледах как плющи, шумен и красив, по железните перила и по копринените пердета. Какво ми пукаше? Та аз можех да си провеся и златни завеси, ако желаех.
Легнах на леглото с ръце под главата, опрял единия си ботуш на таблата за краката, и започнах да премислям хилядите си грехове… не греховете от страст, защото тях изобщо не броях… греховете от поквара и жестокост.
Е, рекох си, ти си продал душата си на този проклет демон. Какво още можеш да му дадеш? Можеш да обещаеш да защитаваш и да умножаваш силата на това бебе, но то и само го вижда дори сега. Той също може да го учи и сигурно е наясно с това.
Докато дъждът утихваше и луната изгряваше над Рю Домейн, аз намерих отговора.
Щях да му отдам човешкото си тяло. Той вече имаше душата ми. Защо да няма и тялото, което винаги имитираше? Щях да му позволя да обсеби тялото ми.
Разбира се, той можеше да се опита да го промени и така да ме убие, но от нашите експерименти бях наясно, че за тази работа му трябва моята помощ и помощта на майка ми. Дори за да променя растения и да ги кара да цъфтят. Ако сам беше достатъчно добър в това, изобщо нямаше да има нужда от нас.
Е, изглеждаше достатъчно безопасно, за да рискувам да му позволя да живее в мен, да се разхожда, да танцува с тялото ми и да гледа през очите ми, но не и да ме променя.
И така, без да знам дали ще може или ще иска да ме чуе от това разстояние, аз го повиках.
След секунди го видях да се материализира до овалното огледало в ъгъла на стаята. И видях отражението му в него! Случваше се за пръв път. Колко странно, че дори не се бях сещал за това. Той скоро изчезна, но преди това ми се усмихна и ми показа, че е облечен в същите скъпи дрехи като мен.