Оттук. От изолираната бензиностанция на брега на блатото. Небето беше пурпурно, звездите надничаха отгоре, а луната бе голяма и ярка.
Той я вдигна с лекота и я сложи на седалката. После заобиколи, освободи ръчната спирачка и запали мотора, преди да затвори вратата и да натисне газта. Връщаха се на безкрайното шосе.
— Още ли сме в Тексас?
— Не, госпожо, вече сме в Луизиана. Сигурно искате да ви заведа на лекар.
— Не, добре съм.
Още щом го каза, болката я стегна отново и почти я накара да закрещи. Усети рязко ръгване отвътре.
Емалет, моля те, в името на обичта ти към мен.
Но, мамо, тя става все по-слаба. Страхувам се. Къде е татко? Мога ли да се родя без него?
Не още, Емалет. Тя въздъхна и се обърна към пътя. Големият камион караше с деветдесет мили в час по тясното шосе с изпотрошената мантинела, а пурпурното небе над тях притъмня, щом дърветата започнаха да стават по-високи. Ярките предни светлини на камиона осветяваха пътя. Шофьорът започна да си подсвирква.
— Имате ли нещо против да пусна радиото, госпожо.
— Не, моля ви, пуснете го.
И тогава пак усети ръгване отвътре. След миг се чуха ясните гласове на „Джъдс“. Тя се усмихна. Дяволска музика. Още едно ръгване и тя се наведе напред и се опря на таблото. После осъзна, че дори не си е сложила колана. Ужасно, а беше бременна.
Мамо…
Да, Емалет.
Времето дойде.
Не, рано е още. Стой мирна. Почакай, докато и двете сме готови.
Но обръчът от болка стегна корема й. Изгаряше я. Последва още един тласък и усещането, че нещо се разкъсва. Между краката й потече течност. Тя усети влагата и в същия миг кръвта се смъкна от лицето й. Отново почувства ужасно замайване — щеше да припадне.
— Спрете камиона — каза на шофьора.
Мъжът като че не я разбра.
— Лошо ли ви е, госпожо?
— Не. Спрете камиона. Виждате ли онези светлини? Спрете там. Там отивам. Спрете камиона! — Тя го погледна яростно и видя смущението му, страха му. Той най-сетне намали и спря.
— Знаете ли кой живее там?
— Разбира се. — Тя отвори вратата и се свлече по стъпалото. Роклята й беше мокра. Без съмнение и седалката бе мокра и сега той щеше да види това. Горкият човек. Колко ли отвратително му изглеждаше всичко. Щеше да реши, че се е напикала.
— Продължавайте, моля, благодаря ви — рече тя и затръшна вратата. Но чу, че той вика нещо отвътре.
— Госпожо, портмонето ви. Ето. Не, не, недейте, вече ми дадохте много пари.
Камионът обаче пак не потегляше. Тя тръгна право през канавката, изкачи бързо другата страна и пое през някаква гъста горичка под съпровода на мекото квакане на дървесните жаби. Пред себе си виждаше светлина. Вървеше към нея и най-сетне чу, че камионът потегли, а след секунди отново настъпи тишина.
— Намерих място, Емалет, сухо и топло място. Бъди спокойна, потърпи.
Не мога, мамо, трябва да изляза.
Тя се озова на някаква поляна. Светлините бяха още далече, вдясно от нея. Напред се простираше обширна тревиста морава и красив дъб — огромен, свел трагично дългите си клони, сякаш посягаше към гората в безплодно усилие да се присъедини към нея.
Този дъб й разби сърцето. Огромните му възлести клони бяха покрити с тъмен мъх, а небето над него бе ясно, осеяно със звезди.
Красиво място, Емалет. Емалет, ако умра, иди при Майкъл.
Пред очите й пак се мярна образът на Майкъл, номерът на къщата, номерът на телефона — информация за малкото същество в нея, което знаеше онова, което знаеше и тя.
Майко, не мога да се родя, ако умреш. Майко, нуждая се от теб. Нуждая се от татко.
Дървото изглеждаше така ясно, масивно и грациозно. Изведнъж я споходи видение на древна гора, в която дърветата бяха като храмове. Видя зелено поле, хълмове, обрасли с дървета.
Донелайт, мамо. Татко каза да ида в Донелайт, ще се срещнем там.
— Не, скъпа — каза тя на глас и посегна към дънера на дървото. Свлече се до него, грубата му кора миришеше приятно. На допир беше като камък, не приличаше на нещо живо, поне в назъбената си основа, където корените бяха като скали. Чак горе и настрани имаше малки клони, които се полюшваха на вятъра. — Иди при Майкъл, Емалет. Кажи му всичко. Иди при Майкъл.
Боли ме, мамо, боли ме.