— Запомни, Емалет, иди при Майкъл.
Мамо, не умирай. Трябва да ми помогнеш да се родя. Трябва да ми дадеш очите и млякото си, иначе ще бъда малка и безполезна.
Тя се отдалечи от дънера към място, където тревата беше мека и копринена на допир. Между два огромни клона.
Беше тъмно и приятно.
Ще умра, скъпа.
Не, мамо. Аз идвам. Помогни ми!
Тук беше тъмно и уютно, с купчини сухи листа и мъх, като будоар. Тя легна по гръб, тялото й пулсираше от вълните на болката. Над нея имаше мъх, мек мъх висеше отгоре й, луната се гушеше в него… беше толкова красива.
Почувства как някаква топла течност потича по вътрешната страна на бедрата й. Последва ужасна болка и нещо меко и влажно я докосна. Тя вдигна ръка, неспособна да я насочи и да посегне надолу.
Господи, нима бебето посяга от утробата й? Нима неговата ръка чувстваше на бедрото си? Мракът около нея се сгъсти, сякаш клоните се бяха затворили отгоре. После луната изгря и мъхът за миг стана сив. Роуан изви глава настрана. Звездите падаха във виолетовото небе. Това е раят.
— Направих грешка, ужасна грешка — каза тя. — Грехът ми беше суетата. Кажи това на Майкъл.
Болката се засили и тя знаеше защо, шийката на матката й се разтваряше. Изпищя, не можа да се сдържи, болката ставаше все по-ужасна и по-ужасна и накрая изчезна. Отдръпна се в бодежи и прималяване. Роуан се опита да види отново клоните, опита се да се надигне на ръце, за да помогне на Емалет, но не можа.
Огромна топла тежест легна на бедрата й. Върху корема й. Нещо влажно докосна гърдите й.
— Мамо, помогни ми!
Тя видя смътно в мрака над нея да се издига малка глава, дългата мокра коса беше лъскава, като воал на монахиня. Главата се издигаше ли, издигаше.
— Мамо, виж ме. Помогни ми! Иначе ще бъда малка и безполезна!
Лицето се надвеси над нейното, огромните сини очи се взираха в нея, влажната ръка стисна гърдите й и изцеди мляко от зърното.
— Ти ли си моето дете? — изплака тя. — О, миришеш на баща си. Ти ли си моето дете?
Отново се бе появила онази изгаряща миризма, като в нощта, когато той се роди. Миризма на нещо нагрято и опасно, на някакъв химикал. Тя усети, че я прегръщат ръце, че влажна коса докосна корема й, и пак почувства прекрасното усещане от кърменето, което разля наслада по цялото й тяло.
Болката бе изчезнала, напълно изчезнала. Мракът като че обгърна Роуан и я заключи между купчините листа, в леглото от мъх, под прекрасната тежест на жената, която лежеше отгоре й.
— Емалет!
Да, мамо. Млякото е хубаво. Млякото е прекрасно. Аз се родих, мамо.
Искам да умра. Искам ти да умреш. Искам и двете да умрем.
Вече нямаше за какво да се тревожи. Имаше усещането, че се носи из въздуха. Емалет пиеше млякото й с дълбоки, силни всмуквания, а тя не можеше да стори нищо. Дори не усещаше ръцете и краката си. Не усещаше нищо, освен кървенето, а когато се опита да каже… то изчезна, каквото и да беше. Искам да отворя очи, искам пак да видя звездите.
— Те са много красиви, майко. Те биха ме завели до Донелайт, ако не ни делеше голямото море.
Тя искаше да каже: „Не, не в Донелайт“, и пак да изрече името на Майкъл, но не можеше, вече не си спомняше кой точно беше Майкъл, нито защо е искала да каже това.
— Мамо, не ме изоставай!
Тя отвори очи за една скъпоценна секунда, видя виолетовото небе и високата слаба фигура над нея. Това не можеше да е нейното дете, не, това беше жена, появила се от мрака като някакъв гротесков израстък от топлата зелена земя, нещо чудовищно и…
— Не, мамо, не. Аз съм красива. Мамо, моля те, моля те, не ме оставяй.
Деветнайсет
Положението не беше притеснително. То бе направо откачено. Беше говорил по телефона цели четирийсет и пет минути с хората от „Кеплингер“.
— Вижте — каза младият доктор там. — Казаха, че сте дошли лично и сте взели документите, заявили сте, че е строго секретно.
— По дяволите, та аз съм в Ню Орлиънс, Луизиана, глупако. Бях тук целия ден вчера. В хотел „Пончартрейн“. Сега съм с хората от „Мейфеър и Мейфеър“. Не съм взимал нищо! Какво искате да кажете, че материалите са изчезнали?
— Точно така, доктор Ларкин. Изчезнали са. Освен ако някъде не съществува копие, но нямам достъп до него. Пък и не мисля, че има. Аз мога да…
— А Мич? Как е той?
— О, той няма да се оправи, доктор Ларкин. Ако можехте да го видите. Не се надявайте на това. Вижте, жена му е на другата линия. Ще ви се обадя пак.