— Разбираме — каза Райън. — Същото се е случило днес следобед в Ню Йорк. Всички записи от лабораторията са изчезнали. Както и в института в Париж.
— Е, значи съм в много неприятно положение — каза Ларк. — Сега трябва да разчитате единствено на моята дума, че това създание съществува и че пробите от кръвта и тъканите са разкрили неговия мистериозен геном…
— Разбираме — каза Райън.
— Не мога да ви обвиня, ако ми кажете да се махам от офиса и никога да не припарвам тук — рече Ларк. — Не бих ви обвинявал…
— Ние разбираме — повтори Райън и за първи път се насили да се усмихне. Направи жест, призоваващ към спокойствие. — Аутопсията на Едит и Алисия показва, че става дума за спонтанен аборт. Тъканта не е нормална. Има индикации, дори на този ранен етап, че откритото е в съгласие с онова, което ни казахте за материалите, които сте получили. Благодаря ви за помощта.
Ларк бе поразен.
— Така ли?
— Разбира се, ще платим за изгубеното време и всичките ви разходи…
— Не, не, почакайте малко, какво смятате да правите?
— А вие какво предлагате? — попита Райън. — Да се обадим на медиите и да обявим на пресконференция, че има някакъв генетичен мутант с деветдесет и две хромозоми, който преследва жените от семейството и се опитва да ги забремени, като това очевидно ги убива?
— Не, аз няма да оставя тази работа така — каза Ларк. — Не обичам хората да се представят за мен! Ще разбера кой е този и…
— Няма да разбереш — обади се Аарън.
— Да не е някой от твоите хора?
— И така да е, няма как да го докажеш. Всички сме наясно, че трябва да е някой от тях, нали? Никой друг не знаеше за работата по случая в „Кеплингер“. Никой, освен теб и покойният Фланаган. Както и „Мейфеър и Мейфеър“, защото ти им каза. Не мисля, че можем да направим много. Най-добре е да се върнеш на безопасно място в хотела. Сега трябва да се погрижим за семейството. Това си е семеен въпрос.
— Ти си полудял.
— Не, не съм, доктор Ларкин — отвърна Лайтнър. — И искам да останеш в хотела с Джералд и Карл Мейфеър. Те са отвън и те чакат. Не излизай от стаята си, моля те. Остани там, докато не ти се обадя.
— Нима мислиш, че някой ще се опита да ме нарани?
Райън направи лек жест, за да привлече вниманието им. Все още стоеше в ъгъла на стаята.
— Доктор Ларкин, сега имаме много работа. Това е огромно семейство. Трудно е дори да се свържем с всички. От пет часа насам има още един смъртен случай в района на Хюстън.
— Кой е този път? — попита Аарън.
— Клайти Мейфеър — отвърна Райън. — Живее недалеч от Линдзи. Умряла е почти по същото време. Предполагаме, че е пуснала в къщата си някакъв посетител около час след като Линдзи е сторила същото в Шърман Оукс. Поне така изглежда. Моля ви, доктор Ларкин, върнете се в хотела.
— С други думи, вие вярвате на думите ми? Вярвате, че това същество е…
— Ние знаем, че е така — рече Райън. — Сега, моля ви, вървете. Останете в „Пончартрейн“ и не излизайте. Джералд и Карл ще бъдат с вас.
Аарън подхвана Ларк за ръката, преди той да успее да отговори. Изпроводи го до външната стая и после по коридора. Ларк видя двама млади мъже, други хубавци Мейфеър с бледи вълнени костюми с лимонена и розова копринени вратовръзки.
— Вижте… аз… Трябва да поседна за малко — рече той.
— В хотела — отвърна Лайтнър.
— Твоите хора ли са направили това? Те ли са отишли в „Кеплингер“ да вземат информацията?
— Така предполагам — рече Лайтнър. Изглеждаше много нещастен.
— Това означава ли, че и те са сгазили Фланаган? Те ли са го убили?
— Не, не е задължително. Не мога да кажа какво е станало. Не вярвам да са те. Мисля, че те… просто са се възползвали от внезапно открилата се възможност. В момента не съм склонен да вярвам на нищо. Докато не се свържа със Старшите в Амстердам и не разбера кой кого и къде е изпратил, не мога да кажа нищо.
— Разбирам.
— Върни се в хотела и си почини.
— Но жените…
— Обаждаме се на всички. В момента звънят на всеки, свързан със семейството. Ще ти съобщя, щом науча нещо. Опитай се да не мислиш за това.
— Да не мисля за това?!
— Какво друго можеш да сториш?
Ларк понечи да каже нещо, но не намери думи. Вдигна очи и видя младия мъж, който се казваше Джералд, да му отваря вратата. Другият също като че бързаше да тръгнат и вече се обръщаше. Това означаваше нещо, означаваше, че и той трябва да тръгне.