Внезапно се озова в коридора, вървяха заедно към асансьора. До него стояха двама униформени полицаи. Младите мъже минаха покрай тях, без да продумат.
Щом влязоха в кабината и поеха надолу, по-младият каза:
— Вината е изцяло моя. — Май той беше Джералд. Едва ли имаше повече от двайсет и пет. Другият, по-големият, бе по-слаб и изглеждаше някак по-корав. Обърна се към Джералд и попита:
— Защо?
— Защото не изгорих къщата, както искаше Карлота.
— Каква къща? — попита Ларк.
Не му отговориха. Той отново зададе въпроса, но осъзна, че те дори не го слушат. Повече не продума.
Фоайето на сградата бе пълно с униформени охранители, полицаи и някакви други служители, които ги погледнаха безстрастно. Ларк видя голямата лимузина навън, под отвратителния блясък на живачните лампи.
— Ами Роуан? — рече той. — Някой изобщо търси ли я още?
Спря насред път, но младите мъже пак не отговориха. Те май наистина не го слушаха. Нямаше какво друго да стори, освен да се качи в колата. Сладоледена торта. В хотела сервираха най-прекрасната сладоледена торта, която бе вкусвал. Да, не искаше нищо друго. Просто кафе от цикория и сладоледена торта…
— Когато се върнем, искам сладоледена торта и кафе.
— Няма проблем — каза Джералд, сякаш за него това бе първата смислена реплика на Ларк.
Докторът се засмя. Зачуди се дали Марта има роднини, които да идат с нея на погребението на Фланаган.
Двайсет
Историята на Жулиен, продължение
Нека мина бързо на въпроса. Видях бруления от ветровете призрачен пейзаж на Донелайт чак през 1888 година. Моите „спомени“ продължиха в същия дух, въпреки че с тях се примесваха все по-объркващи подробности.
По това време Мери Бет вече бе станала могъща вещица, много по-схватлива, хитра и философски настроена от Катерин, Маргьорит и дори от Мари Клодет, доколкото можех да преценя. Но Мери Бет принадлежеше на друга епоха — на епохата след войната, след кринолините, ако мога така да се изразя.
Тя бе мой съмишленик в три насоки: в грижите за семейството, в търсенето на удоволствия и в правенето на пари. Стана моя довереница и единственият ми приятел.
През тези години имах много любовници — мъже и жени. Бях женен. Скъпата ми съпруга, Сузет, която много обичах по мой егоистичен начин, ме дари с четири деца. Иска ми се да ти разкажа историята за всичко това, защото ми се струва, че онова, което върши човек, е част от моралната тъкан на неговото същество. А това важи с най-голяма сила за мен.
Само че няма време. Нека само обясня, че колкото и близък да бях с жена си, любовниците и децата си, единствено Мери Бет бе приятелят, с когото споделях наученото за Лашър — с всичките му тегоби и опасности.
През този период Ню Орлиънс беше място на поквара, пълно с проститутки, игрални домове — сцена, на която можеше да бъде видян спектакълът на живота с цялата му долнопробност и жестокост. Аз обожавах това, не се страхувах от нищо и преследвах страстите си. Мери Бет, облечена като момче, ме съпровождаше навсякъде. Синовете си опитах донякъде да защитя — изпратих ги в училища на Изток, за да ги подготвя за бъдещото благоденствие. Мери Бет обаче захраних с много по-силна храна.
Тя беше най-интелигентното човешко същество, което съм познавал. Нищо в бизнеса, политиката или в която и да е област, не можеше да й се опре. Беше хладнокръвна, непреклонна, логична, но най-вече невъобразимо умна. Виждаше общата схема на нещата.
И рано разбра, че демонът не може много.
Нека ти дам пример. В началото на осемдесетте на деветнайсети век в Ню Орлиънс имаше музикант на име Слепия Хенри. Той беше гений-идиот. Можеше да изсвири всичко на пианото — Моцарт, Бетовен, Готшалк, но иначе си беше наистина пълен идиот.
Веднъж с Мери Бет бяхме на негов концерт и тя написа на програмата си, под носа на демона, който бе напълно погълнат от музиката: „Слепият Хенри и Лашър — същата форма на интелект“.
И беше напълно права. Но този въпрос е твърде мистериозен, за да можем сега да го развием в дълбочина. Днес ти знаеш много повече за лудите гении, за децата аутисти и прочие. Но по свой начин тя се опитваше да ми каже, че Лашър не може да постави нищо научено или възприето в някакъв реален контекст. Ние, живите, имаме контекст, защото знаем какво чувстваме. Това мъртво същество нямаше.
Тъй като разбра това на много ранна възраст, Мери Бет не митологизира призрака. Когато й казах, че той е отмъстителен дух, тя сви рамене и просто се замисли върху това.