Но — и тук е ключът — тя не презираше Лашър като мен.
Напротив, обичаше го и той имаше с нея близка емоционална връзка, която пораждаше в Мери Бет съчувствие към него, каквото аз никога не бях изпитвал.
Щом видях това, щом я видях да кима на моите иронични забележки и внимателно завоалирани предупреждения, щом разбрах, че ме разбира перфектно и все пак го обича, аз разбрах защо той винаги предпочита жените пред мъжете. Защото играеше точно на онази женска струна, която у мъжете не е така силна. Жените са много по-склонни да се влюбят, да изпитат съчувствие, да бъдат очаровани, което всъщност им носи еротично удоволствие.
Разбира се, според мен това беше слабост. Слабост. Когато й го казах, тя се засмя: „Звучи като едновремешните обвинения на инквизиторите към вещиците, че жените са по-податливи към лукавствата на Дявола, защото са по-глупави. Засрами се, Жулиен. Може би просто съм по-способна да обичам от теб“.
Цял живот спорихме за това. Цял живот.
Веднъж, в един разгорещен разговор, предположих, че повечето жени са морално дефектни и могат да бъдат принудени да направят всичко. Тя тихо отбеляза, че изпитва дълбоко морално задължение към Лашър, което аз, прагматичният дипломат, не изпитвам. Аз съм бил морално дефектният, рече тя. И вероятно беше права.
Както и да е, аз чувствах погнуса от това същество. А тя — не.
— Когато някой ден си идеш — рече ми, — ще останем само аз и той. Той ще бъде моят любим, моята утеха, моят свидетел. Всъщност не ми пука особено какво точно представлява или откъде идва. Не ми пука какво съм аз или откъде идвам. Идеята, че мога да мисля за себе си в подобни категории, е просто илюзия.
Тогава беше на петнайсет, висока, чернокоса, със силно телосложение. Беше красива, но по начин, който някои мъже не биха намерили за привлекателен. Държеше се спокойно и бе много убедителна. Всички й се възхищаваха и онези, които не се страхуваха от непоколебимия й поглед и мъжка поза, често биваха поразени от нея.
Аз също бях впечатлен, разбира се. Още повече, че когато й го казвах, тя се усмихваше и правеше един номер, който никога не ми омръзваше — разплиташе дебелата си плитка и черната й коса се пръсваше по раменете й на малки вълнички. После тя я разтърсваше със смях и така, с един жест, се превръщаше от мой интелектуален компаньон в съблазнителна жена.
Но трябва да знаеш, Майкъл — аз съм единственият мъж, който някога е общувал с Лашър, и все още мисля, че притежавах някакъв мъжки имунитет към неговите примамки. И нещо друго — бях честен за моите връзки с мъже, не съм предубеден към този вид любов, че да не мога да изрека името й и така нататък. Любовта за мен… е любов. Но аз наистина, от дъното на душата си, ненавиждах онова същество! Ненавиждах неволните му грешки! Ненавиждах чувството му за хумор.
И така. Мери Бет споделяше моите амбиции във всяко отношение и се запозна с бизнес делата ми още в ранното си детство. Когато бе на дванайсет, вече участваше във взимането на решения, които значително увеличиха богатството ни.
Работихме и в Бостън, Ню Йорк и Лондон, както и в Юга. Парите бяха влагани на места, където се умножаваха автоматично до безкрай, чак до ден-днешен.
Мери Бет беше истински гений в това. Тя се научи да използва духа много умело, като неин шпионин, информатор, наблюдател, като неин съветник. Беше доста стряскащо да я гледаш как работи с това същество.
Междувременно къщата на Първа улица стана нашето място. Брат ми Реми беше тих човек, а децата му — сладки и добродушни. Моите момчета бяха в училища надалеч. Бедната ми дъщеря Жанет, леко слабоумна като Катерин, умря малка. Това е друга история. Скъпата ми Жанет, любимата ми жена Сузет — за тях не мога да говоря.
След смъртта им, която дойде малко по-късно, както и смъртта на майка ми Маргьорит, Мери Бет и аз донякъде се изолирахме от света, обединени от споделеното знание и от безспирното търсене на удоволствие.
Бяхме луди и по всичко в модерния свят. Пътувахме често до Ню Йорк само за да бъдем в процъфтяващия град. Обожавахме железниците; интересувахме се от изобретения; всъщност дори инвестирахме в тях. Имахме страст към промяната, от която мнозина от нашето семейство и в дома ни бяха напълно лишени. Те още живееха в сънливия бляскав Стар свят, затворени зад закепенчените прозорци. Но не и ние.
Ние… както казват сега… бяхме отворени за всичко. Нека отбележа, че докато не отидохме в Европа през 1887 година, Мери Бет запази статуса си на девствена амазонка. Не позволи на мъж да я докосне по какъвто и да било начин. Забавляваше се, но не допусна риска да стане майка, докато не избере сама бащата на детето си. Ето защо обичаше да се облича като момче, когато отивахме в града. Много красиво тъмнооко момче. Но не допусна никого твърде близо до себе си.