Накрая дойде времето, когато поехме на дългото си пътуване из Европа — прекрасно и много продължително образователно пътешествие. Продължително за мен и може би дори за нея. Ако съжалявам за нещо, това е, че не пътувах повече в живота си и не окуражавах роднините си да пътуват. Но това вече няма голямо значение.
Призракът не искаше да тръгваме. Постоянно ни предупреждаваше за опасностите на пътя; казваше, че вече живеем в Рая. Но ние не се оставихме да ни разубеди; Мери Бет много искаше да види света и той не можеше да я разочарова. Около час след като потеглихме, стана ясно, че и той е тръгнал с нас.
По време на пътуването можехме да го призоваваме с мисълта си и често го виждах зад Мери Бет.
В Рим той влизаше в тялото ми за часове, но усилието го изтощи. Всъщност този град като че го влудяваше. Започна да моли да си идем у дома, да прекосим морето, да се върнем в къщата, която обичаше. Каза, че не може да понася Рим, не издържа в него. Отвърнах, че трябва да направим това пътуване, че е глупаво да си мисли, че Мейфеър никога няма да пътуват надалече. Обясних му, че трябва да търпи, защото нищо не може да се направи.
Когато поехме на север от Рим, към Флоренция, той стана печален, развълнуван и всъщност ни изостави. Мери Бет се изплаши. Не можеше да го призове, каквото и да правеше.
— Е, значи сме сам-сами в нашия смъртен свят — казах аз и свих рамене. — Какво може да ни се случи?
Тя беше подозрителна и тъжна, бродеше по улиците на Сиена и Асизи самичка и почти не разговаряше с мен. Демонът й липсваше. Каза, че сме му причинили болка.
На мен не ми пукаше.
Но за съжаление, когато стигнахме Венеция и се установихме в разкошна къща на Гран Канал, чудовището дойде при мен — още един от неговите злобни, коварни и силни жестове.
Бях оставил у дома своя любим секретар и любовник — млад мулат на име Виктор Грегоар, който движеше делата ми в мое отсъствие, както никой друг не можеше да го прави.
Щом стигнахме Венеция, смятах, че там ще ме очакват обичайните пратки от него — писма, договори за подпис, такива неща. Но най-вече очаквах писмените му уверения, че всичко в Ню Орлиънс е наред.
Само че се случи следното: щом седнах зад писалището, в кабинета над канала — огромна мрачна стая в италиански стил, много влажна и отрупана с кадифе, със студен мраморен под — влезе Виктор. Или поне така изглеждаше. След миг осъзнах, че това не е моят Виктор, а някой, който изглежда досущ като него. Той застана пред мен, усмихна се почти свенливо — същият млад мъж, когото познавах — с бледозлатистата кожа, сините очи, черната коса и високото силно тяло, облечено безупречно. А после изчезна.
Разбира се, това бе чудовището, което се представяше за Виктор, за да ме измъчва. Но защо? И тогава разбрах. Отпуснах глава на писалището и заплаках. След около час Мери Бет дойде при мен с новини от Америка. Виктор загинал при инцидент преди две седмици. Бил сгазен на ъгъла на „Притания“ и „Филип“, точно пред аптеката. Два дни по-късно умрял, като викал името ми.
— Най-добре да си идем у дома — каза тя.
— Не, няма! — обявих аз. — Лашър е направил това.
— Не би го сторил.
— О, напротив, и го е сторил. — Бях бесен. Заключих се в спалнята си на третия етаж, откъдето се откриваше гледка единствено към канала долу. Закрачих напред-назад, изгарящ от гняв.
— Ела! — извиках. — Ела при мен!
Най-сетне той се появи, отново в образа на лъчезарно усмихнатия Виктор.
— Смях, Жулиен. Сега бих искал да си ида вкъщи.
Обърнах му гръб и той накара завесите да се развеят, а подът да проскърца. Като че самите дебели каменни стени потрепериха.
Най-сетне аз отворих очи.
— Не бива да съм тук! — обяви той. — Трябва да съм у дома.
— О, нима разходката по улиците на Венеция не ти харесва?
— Мразя това място. Не искам да чувам химни. Мразя и теб. Мразя Италия.
— Така ли, ами Донелайт, него мразиш ли? Ами ако отидем на север, към Шотландия? — Това бе една от най-важните цели на моето пътуване — да видя с очите си града, в който Сузан бе призовала това създание.