Той внезапно избухна. Документите полетяха от писалището ми, завивките на леглото се издигнаха и усукаха в странна форма, която ме блъсна по гръб на пода, преди да се усетя какво става. Никога не бях виждал демона толкова силен. Но силата му всъщност се бе увеличавала през целия ми живот. И сега той ме удари.
Скочих от пода, сграбчих чаршафите и ги смъкнах заедно с проклетото същество.
— Махай се от мен, дяволе! Няма да се храниш повече с душата ми. Семейството ми ще те прогони, дяволе! — Опитах се с цялата си сила да го видя такъв, какъвто беше, и успях — огромна, мрачна, събираща се мощ насред стаята.
С усилие на цялата си воля и с рев го изблъсках през прозореца над канала, над покривите на къщите, където той като че се разгъна като огромен плат.
Мери Бет се втурна в стаята. Той отново се върна на прозореца, а аз пак го прострелях с най-ненавистното и отровно проклятие!
— Ще се върна в Рая — изрева той. — Ще избия всички, които носят името Мейфеър.
— О! — извика Мери Бет и отвори ръце. — Но тогава никога няма да си пак в плът, и ние няма да се завърнем на земята. Всичките ни мечти ще бъдат напразни, а онези, които те обичат и познават най-добре, ще си отидат завинаги. Отново ще останеш сам.
Аз се отдръпнах встрани. Видях какво се случи. Тя посегна към него и заговори с най-мекия си глас:
— Ти създаде това семейство. Ти създаде Рая, в който всички живеем. Всичко добро за нас е дошло чрез теб. Нима сега завиждаш за това малко пътуване, ти, който винаги си ни оставял да правим, каквото пожелаем и каквото би ни направило щастливи?
Демонът ридаеше. Чувах този странен, беззвучен шум. Чудно защо просто не изрече: „Ридание!“, както изричаше: „Смях!“. Но не го направи. Пое по по-красноречив и трогателен път.
Мери Бет стоеше пред прозореца. Като много италиански момичета, и тя бе съзряла в южняшката жега. Изглеждаше като сочно цвете в червената си рокля — тясна в талията, широкопола — която караше бедрата и гърдите й да изглеждат още по-разкошни. Видях я как сведе глава, докосна с устни ръцете си и изпрати въздушна целувка на демона.
Той бавно я обгърна, вдигна я и започна да гали косата й, да я извива и да я пуска да пада отново. Тя остави главата му да легне на раменете й. Отдаваше му се.
Аз се обърнах. Чаках мрачно в тишина.
Най-сетне той дойде при мен.
— Обичам те, Жулиен.
— Ще се въплътиш ли? Ще продължиш ли да ни обсипваш с благодат, нас — твоите деца, твоите помощници и вещици?
— Да, Жулиен.
— Нека идем в Донелайт — казах аз, като внимателно подбирах думите си. — Нека видим долчинката, където се е родило нашето семейство. Позволи ми да положа цветя в зелената долина, където Сузан е била изгорена жива.
Това беше ужасна, срамна лъжа! Исках да направя това, колкото исках да свиря на гайда или пък да нося шотландска поличка! Но бях решен да ида в Донелайт, за да разбера и да стигна до ядрото на тази мистерия!
— Добре — рече Лашър, явно повярвал. Все пак кой можеше да го излъже по-добре от мен?
— Когато идем там, хвани ме за ръката — продължих аз. — И ми кажи каквото трябва да знам.
— Добре — каза той примирено. — Само напуснете тази отвратителна католическа страна. Напуснете тези италианци и сриващата им се църква. Махайте се оттук. Идете на север, да, аз също ще дойда с вас, вашият слуга и ваш любовник — Лашър.
— Добре — отвърнах и като се опитах да повярвам в думите си от цялото си сърце, казах: — Обичам те така, както ти обичаш мен! — И в този миг от очите ми потекоха сълзи.
— Някой ден ще се опознаем по-добре в мрака, Жулиен — отвърна той. — Ще се срещнем като призраци, които бродят из стаите на Първа улица. Аз трябва да бъда в плът. Вещиците трябва да благоденстват.
Сметнах тази мисъл за ужасяваща, но не казах нищо. Бъди сигурен, Майкъл, това не стана така. Аз съм в селение, в което няма нито една друга душа.
Тези неща не могат да се обяснят, дори сега разбирането ми за тях е твърде смътно, за да мога да го формулирам. Знам само, че ти и аз сме тук, че аз те виждам и ти ме виждаш. Може би единствено това трябва да разбират съществата в което и да е селение.
Тогава обаче не го знаех. Не можех да разбера огромната самота на прикования към земята дух, както не можеше да го разбере което и да е човешко същество. Бях в плът, като теб, и не знаех нищо друго — не разбрах тази безкрайност и изкуплението, в което пребивавам сега. Тогава притежавах наивитета на живите, а сега — объркването и копнежа на мъртвите.