Измърморих нещо съчувствено, но бях така зашеметен от това малко откритие, че не можех да мисля ясно. Ако си бях позволил, отново щях да бъда повлечен от спомените на Лашър, затова побързах да продължа с въпросите:
— Но катедралата отдавна е била разрушена, когато са изгорили тази вещица, нали?
— Да, случило се е много след това. Там горе вече имало само овчари. Но трябва да разберете, че според някои историци преследванията на вещици са последната частица от враждата между протестанти и католици. Вероятно в това има някаква истина. Всъщност те твърдят следното — след Джон Нокс животът станал много еднообразен, с изчезването на статуите и красивите витражи, след забраната на старите латински химни, след изоставянето на колоритните местни привички, хората се върнали донякъде към езическите церемонии, колкото да внесат малко цвят в живота си.
— Мислите ли, че това е бил случаят в Донелайт?
— Не. Делото срещу тази вещица е съвсем типично. Графът на Донелайт бил беден човек, който живеел в зловещия си замък. Не знаем нищо за него, освен че е загинал по-късно в пожар, заедно със синовете и внуците си. Вещицата била бедна знахарка от селото, обвинили я, че е омагьосала някаква друга нещастна жена. Не става дума за никакви вещерски сборища. Но знае ли човек, може да са се провеждали на други места. Та тази жена често ходела в каменния кръг и това също било използвано срещу нея.
— Каменният кръг. Какво знаете за него?
— Все противоречиви неща. Някои казват, че е стар като Стоунхендж, или дори повече. Аз мисля, че има нещо общо с пиктите и че по камъните е имало някакви изображения. Те са много груби и все с различна форма. Останки от онова, което е било преди, и според мен по някое време нарочно са изстъргани — всички надписи и изображения са били изличени, а останалото са свършили вятърът, слънцето и дъждът.
Той отвори малка книжка с някакви картинки.
— Това е изкуството на пиктите — рече той.
Изведнъж почувствах ужасна дезориентация. Не знам какво ми стана, но никога няма да го забравя. Гледах тези воини, редица след редица груби малки фигурки, изрисувани в профил, с щитове и мечове.
— Мисля, че камъните са били нещо като светилище за тях. Както и Стоунхендж. Но кой би могъл да знае? Вероятно камъните са сложени там от някое от тези странни племена, или дори от малките хора.
— Кой притежава днес долината? — попитах.
Той не беше сигурен, местността била прочистена от правителството, последните й гладуващи обитатели били изселени за тяхно добро. Жалка история. Мнозина заминали за Америка. После попита дали съм чувал за прочистването на планинските земи?
— Ще ви кажа каквото знам — продължи той. — Ще ми се да беше повече.
— Ще научите повече — обещах му аз. — Ще ви снабдя със средства за проучване.
После го помолих да дойде с мен в Донелайт, но той каза, че няма възможност.
— Обичам долчинката — рече после. — Ходих там преди много години с един човек от Амстердам. Александър Кънингам се казваше, много умен човек. Той плати за всичко. Останахме в долината цяла седмица. Да си призная, с радост се върнах в цивилизацията. Той обаче каза нещо много странно, когато си тръгвахме, след последната ни вечеря. Аз го попитах дали е открил това, което търси, а той отговори: „Всъщност не и слава богу!“. Излезе от къщата и след малко се върна. „Нека ти кажа нещо, приятелю — рече ми. — Никога не се опитвай да изкараш на бял свят легендите на тази долина. И никога не се смей на историята за замъка Гламис. Малките хора още могат да се открият тук и ако можеха, пак биха завели вещиците на сборището, за да постигнат старата си цел.“ Аз естествено го попитах: „Каква цел?“. Но той не отговори и като че беше искрен в мълчанието си.
— Каква е тази история за замъка Гламис? — попитах аз.
— Над онова семейство тегнело проклятие и когато го кажели на новия наследник, той никога вече не се усмихвал. Мнозина са писали за това. Аз съм ходил в този замък. Онзи човек от Таламаска беше много прилежен и отдаден на работата си. Прекарахме прекрасни моменти в долината, съзерцавахме луната.
— Но не сте видели малки хора.
Той замълча, после каза:
— Всъщност видях нещо, но не мисля, че бяха вълшебни същества. Просто по-дребни мъж и жена, почти безформени, нещо като нещастниците, които просят по улицата. Видях ги веднъж много рано сутринта, а когато казах на човека от Таламаска, той много се ядоса, че не ги е зърнал с очите си. Не се появиха отново.