— Значи ги видяхте, наистина? Страшни ли бяха?
— О, направо ме побиха тръпки! — Той тръсна глава. — Не обичам да говоря за това — каза той. — Запомнете от мен, приятелю, че вълшебните същества не са само игриви малки създания. Те са демони; те са мощни и опасни, а могат да бъдат и отмъстителни. И знаете ли какво, в долината има вълшебни светлини. Пламъци, които се издигат през нощта на хоризонта без никакво обяснение. Желая ви късмет, щом идете там. Наистина ми се иска да дойда с вас, но по-добре да започна с вашето проучване веднага.
Прибрах се в прекрасната ни квартира в Новия град.
Мери Бет още не се беше върнала. Седнах сам в апартамента — две спални, с дневна между тях — налях си шери и записах всичко, което си спомнях от разговора си с историка. В стаята беше студено. Сигурно и в долината щеше да е студено, но трябваше да ида там. Светецът, странните създания, всичко се бе смесило в главата ми.
И тогава ме обзе странно усещане. Лашър беше наблизо. Лашър беше в стаята и четеше мислите ми.
— Тук ли си, скъпи? — попитах уж небрежно, след като надрасках последните няколко думи.
— Значи те ти казаха неговото име — рече той в мислите ми.
— Петир ван Абел, да, но не и името на светеца.
— О, да, Петир — каза той тихо. — Помня Петир ван Абел. Петир ван Абел видя Лашър. — Цялото му поведение изглеждаше някак по-кротко, беше умислен. Гласът му в главата ми бе много резониращ и красив.
— Разкажи ми — настоях.
— В големия кръг — отвърна той. — Ще идем там. Аз винаги съм бил там. Искам ти да идеш там.
— Можеш ли да бъдеш и там, и с нас едновременно?
— Да — рече с въздишка, но като че в ума му имаше някакво съмнение. Това отново беше извън границите на неговия разум.
— Кажи ми, дух, кой си ти? — попитах.
— Лашър, призован от Сузан в долината — отвърна той. — Ти ме познаваш. Аз направих много за теб, Жулиен.
— Кажи ми къде е дъщеря ми Мери Бет тогава. Надявам се, не си я оставил сам-сама в този мрачен град.
— Тя се справя много добре и сама, Жулиен, позволи ми да ти припомня това. Но бих казал, че я оставих сама с пороците й.
— Какво говориш?
— Тя откри шотландец, който може да стане баща на нейната вещица.
Скочих от стола, изпълнен с гняв!
— Къде е Мери Бет?
Но в същия миг чух гласа й. Тя пееше в долния коридор. Отвори вратата. Страните й бяха поруменели и красиви от студа, дори сякаш сияеха. Косата й бе разпусната.
— Е, най-после го направих — обяви тя. Затанцува из стаята и ме целуна по бузата. — Моля те, недей да си така шокиран.
— Кой е той?
— Не си прави труда да мислиш за него, Жулиен — отвърна тя. — Никога вече няма да го видя. Да го наречем просто лорд Мейфеър, какво ще кажеш?
И така, това беше лъжата, която написахме в писмото за дома, още щом разбрахме, че е заченала. Лорд Мейфеър от Донелайт беше бащата на детето. Тяхната „сватба“ се бе състояла в „градчето“ — въпреки че там вече нямаше никакъв град.
Аз се заех с разплитането на моята история. Имах ясното усещане, че Мери Бет може и да е направила добър избор. Описваше ми мъжа като типичен шотландец — чернокос, дяволит, очарователен и много богат. Е, рекох си, това все пак не е лош начин да избереш баща за детето си.
Чувствата си — болката, ревността, срама, страха и всичко останало — погребах дълбоко в себе си. Все пак и двамата бяхме свободомислещи развратници. Нямаше да й позволя да ми се присмее. Освен това изгарях от нетърпение да замина за Донелайт.
Когато й разказах какво съм научил, нашият любим призрак не стори нищо, за да ни попречи. Всъщност остана мирен и тих цялата нощ. Ние също, макар че по улиците бе доста оживено. Мълвата говореше, че един от местните аристократи е убит.
Чак по-късно разбрах кой е, но тогава името му не ми говореше нищо. Вече зная, че той беше бащата на бебето на Мери Бет.
Сега обаче нека преминем към Донелайт и ми позволи да ти разкажа какво открих там.
Потеглихме на следващия ден с две големи карети — една за нас двамата и багажа ни, а другата за слугите. Спряхме за почивка в хана на Даркърк, а оттам продължихме на коне. Имахме две товарни животни и ни придружаваха двама местни, също на коне.