С Мери Бет много обичахме конете и ездата по коварния хълмист терен бе истинска наслада за нас. Конете бяха много добри и имахме достатъчно провизии за през нощта, макар че скоро след като потеглихме, изведнъж усетих тежестта на годините си и в тялото ми се появиха болки, на които дотогава не бях обръщал внимание. Водачите ни бяха млади хора. Мери Бет също бе млада. Аз все се влачех отзад, но красотата на хълмовете, на гъстите гори и на самото небе ме опияняваха и изпълваха с щастие.
И все пак всичко наоколо бе някак смразяващо и страховито, като обитавано от призраци. Шотландия! Все пак трябваше да продължа към долината. Когато чувствах нужда да обърна коня, някак се взимах в ръце и продължавах. Обядвахме набързо и яздихме почти до залез.
Точно тогава навлязохме в долината — или по-скоро се спуснахме по склона към нея. От една висока издатина, над гъстата гора от шотландски бор, елши и дъбове, видяхме далечния замък отвъд езерото — огромен и обрасъл с растителност, той се издигаше над красивите сияещи води. В самата долина се виждаха назъбените арки на катедралата и каменният кръг — отдалечен, неприветлив и все пак ясно видим.
Въпреки че беше вече тъмно, решихме да продължим. Запалихме фенерите си и се спуснахме по обраслия с дървета склон към тревистата долина. Направихме лагера си чак когато стигнахме до развалините на града, или по-скоро до селото, което бе изградено след разрухата му.
Мери Бет искаше да направим лагер сред езическите камъни, но двамата шотландци отказаха. Всъщност дори се вбесиха от предложението.
— Това е магически кръг, госпожо — каза единият. — Не можете да правите лагер там. Малките хора много ще се разгневят, повярвайте ми.
— Тези шотландци са откачени като ирландците — каза Мери Бет. — Ако искахме да слушаме приказки за леприкони, да бяхме отишли в Дъблин.
След тези думи изведнъж почувствах страх. Намирахме се дълбоко в долината. От селото не бе останал камък върху камък. Нашите палатки и фенерите се виждаха от мили надалеч и аз се почувствах съвсем гол и беззащитен.
Трябва да се изкачим до руините на замъка, рекох си аз, но после осъзнах, че не сме виждали нашия призрак вече цял ден. Не бяхме усещали докосването му, нито дъха му.
Страхът ми се усили.
— Лашър, ела при мен — прошепнах и изведнъж се ужасих, че може да е отишъл да стори нещо ужасно на близките ни, защото е разгневен.
Той обаче бързо отговори.
Докато вървях сам с незапален фенер сред високата трева и всяка стъпка бе мъчение, защото тялото ме болеше силно от ездата, той се появи като освежаващ ветрец и разлюля тревата около мен в голям кръг.
— Не съм ти ядосан, Жулиен — рече той, а гласът му бе изпълнен със страдание. — Ние сме на нашата земя, земята на Донелайт. Виждам, каквото виждаш и ти, и плача, защото си спомням каква бе долината навремето.
— Каква беше? — попитах аз.
— О, тук беше голямата църква, за която ти знаеш, идваха хиляди каещи се и болни, изминаваха мили по хълмовете, за да се поклонят в светилището. Градът процъфтяваше, бе пълен с дюкяни и търговци, продаваха изображения на… на…
— На какво? — попитах.
— Какво значение има това за мен? Аз пак ще се родя и този път няма да изхабя плътта си, както в онези години. Аз не съм роб на историята, а роб на амбицията. Разбираш ли разликата, Жулиен?
— Осветли ме — рекох. — Вече на няколко пъти силно ме озадачаваш.
— Много си прям, Жулиен. Искам да кажа следното: няма никакво минало. Абсолютно никакво. Само бъдещето съществува. Ние учим все повече, все повече узнаваме, а почитта ни към миналото е просто суеверие. Ти правиш каквото можеш, за да направиш рода силен. Аз също. Мечтая за вещицата, която ще ме види и ще ме въплъти. Ти мечтаеш за богатство и власт за твоите деца.
— Така е — съгласих се.
— Няма нищо друго. А ти ме доведе обратно тук, на това място, което никога не съм напускал, за да мога да разбера това.
Стоях под здрачното небе, насред огромната долина, а руините на катедралата се извисяваха точно пред мен. Тези думи попиха в душата ми. Запомних ги завинаги.
— Кой те научи на това? — попитах.
— Ти — отговори Лашър. — Ти и твоят вид ме научихте да желая, да се стремя, да имам цел, вместо да бъда пасивен. И сега искам да ти припомня, че миналото се опитва да те призове под фалшив претекст.
— Така ли мислиш?
— Да. Какво са тези камъни? Нищо, те са нищо.