— Може ли да видя църквата?
— О, да. Запали фенера си, ако желаеш. Но никога няма да я видиш такава, каквато я виждам аз.
— Грешиш. Когато влизаш в мен, ти оставяш нещо от себе си. Аз съм я виждал. Виждал съм и тълпата вярващи пред вратите й, свещите и Коледните зелени…
— Замълчи! — рече той и аз го почувствах като вятър, който ме обгърна така яростно, че ме повали на колене, а после стихна.
— Благодаря ти, дух — рекох, драснах клечка и като пазех пламъчето с длан, запалих фитила на фенера си. — Няма ли да ми разкажеш за онези времена?
— Ще ти кажа какво виждам оттук. Виждам моите деца.
— За нас ли говориш?
Но той не каза нищо повече, въпреки че ме последва, когато тръгнах през тревата, по каменистата неравна земя и най-сетне навлязох сред руините, застанах под огромния неф и се загледах в разрушените арки.
Господи, що за огромна катедрала е била, помислих си. Бях виждал много европейски катедрали, но тази не беше в романски стил — със заоблени арки и изобилие от стенописи; без съмнение беше студенокаменна, висока, грациозна катедрала, като катедралите в Шартр и Кентърбъри.
— А останало ли е нещо от великолепните витражи? — прошепнах.
Вятърът повя спокойно през цялата притъмняла долина като печален отговор и мина през нефа, като отново накара тревата да се люшне напред-назад, а после се надипли около мен, сякаш да ме прегърне. Луната вече се бе показала малко и звездите сияеха.
Внезапно отвъд края на нефа, където някога се бе издигал прозорец и арката се извисяваше в небето, аз видях самия призрак, необятен, огромен и тъмен. Полупрозрачен, той се разливаше по небето като буреносен облак, само че безшумно, събираше се и отново се разпръсваше, а после с един внезапен изблик се разтвори в нищото.
Ясно небе, луната, далечната планина, гората. Всичко изглеждаше притихнало, а въздухът изведнъж стана по-студен и някак пуст. Фенерът ми гореше ярко, а аз стоях сам-самичък насред катедралата, която ми се стори още по-висока, а аз самият — още по-дребен, безполезен, жалък и отчаян. Свлякох се в тревата, свих колене към гърдите си и опрях брадичка на ръцете си. Взирах се в тъмното и се опитвах да извикам отново спомените на Лашър в ума си.
Но не видях нищо, само се почувствах още по-самотен и пак осъзнах абсолютното чудо на живота си — колко много обичам семейството си и как всички те процъфтяват под крилото на това ужасно зло.
Може би е така с всички семейства, рекох си. Всички са прокълнати и са сключили сделка с дявола. Някакъв ужасен грях. Как иначе могат да станат така богати и свободни? Но всъщност не вярвах в това. Вярвах точно в обратното — в доброто.
Тогава осъзнах своята дефиниция на доброто. Да си добър, да обичаш, да си баща, да си майка, да се грижиш, да лекуваш. Видях я с ослепителна простота.
„Какво друго можеш да направиш, глупако? — рекох на себе си. — Освен да се грижиш за семейството си, да им осигуряваш благоденствие, да ги правиш силни, здрави и добри. Дай им съвест и ги защити от злото.“
После ме споходи тържествена мисъл. Седях неподвижен, сред топлата светлина на фенера, катедралата се извисяваше над мен, а тревата отново бе полегнала като постеля в краката ми. Вдигнах очи и видях луната да се движи право към огромния кръг на витражния прозорец с розата. Стъклото, разбира се, го нямаше. Знаех, че това е витражен прозорец, защото знаех какво е имало там. Знаех и значението на огромната йерархия на символите в католическата църква и че розата е най-висшето цвете и затова е символ на най-извисената жена, на Дева Мария.
Мислех за това и започнах да се моля. Не на Девата, а на атмосферата на това място, на времето, вероятно на самата земя. Казах: „Господи, защото всичко това носи твоето име, можем ли да сключим една сделка? Аз ще ида в ада, ако ти спасиш моето семейство. Мери Бет вероятно също ще иде в ада и всяка вещица след нея. Но спаси семейството ми. Нека бъдат силни, щастливи и благословени“.
Не получих отговор на молитвите си. Останах там дълго. Луната бе забулена от облаци, после се показа отново — сияеща и красива. Разбира се, не очаквах да чуя отговор на молитвите си, но тази сделка ми даде надежда. Ние, вещиците, ще страдаме заради злото, но другите ще процъфтяват. Това бе моят обет.
Станах, взех фенера и тръгнах обратно.
Мери Бет вече спеше в палатката. Водачите пушеха лули и ме поканиха да се присъединя към тях. Казах им, че съм изморен. Мислех да си легна и да стана рано.