— Всичко това са легенди. Всъщност никой не знае нищо конкретно за пиктите и това е доста объркващо. Дори не можем да твърдим със сигурност, че са пикти. Вижте тези думи на келтски, те означават „високите мъже и жени от долината“. И това тук, то се превежда грубо като „големите деца“. А, ето и това: „Крал Ашлар, победил датчаните през 567 година, размахвал пламтящ кръст пред бягащата им армия. Джанет, дъщеря на Рандъл, изгорена на клада от клана на Ашлар през 567 година, въпреки че самият светец умолявал своите новопокръстени последователи да проявят милост“.
Той извади още една книга — „Легенди на планинските шотландци“
— О, ето тук. „Свети Ашлар, все още почитан в някои райони на Шотландия през последните шестнайсет века, основно от младите момичета, които искат да се изпълнят най-съкровените им желания. Не е същински каноничен светец.“
Затвори книгата и добави:
— Е, не ме изненадва, че не е каноничен светец. Всичко това е по-скоро легенда, отколкото история. Явно не е канонизиран от Рим, разбирате ли? Имаме си работа с още един свети Кристофър.
— Да, зная — отвърнах, но не казах нищо повече, защото бях потънал в спомените. Видях съвсем ясно катедралата, за първи път видях самите й прозорци — високи, тесни, с цветни витражи, които не образуваха конкретно изображение, а бяха по-скоро стъклена мозайка от златно, червено и синьо — и големят прозорец с розата, да, с розата! Внезапно видях пламъците и стъклата потрепериха. Чух виковете на тълпата. Бях насред случващото се и буквално усещах тялото си, когато се обърнах срещу идващата тълпа, разперил ръце пред хората!
Съвзех се и забелязах, че старият професор ме гледа с любопитство.
— Вие май много се интересувате от тези неща?
— Да, изпитвам почти нечестива страст — отвърнах. — Катедралата обаче е от дванайсети век. Това не е твърде рано, за да бъде наречено история.
— Не, наистина — рече той и отиде до друга лавица, при цяла серия книги за църкви и руини в Шотландия. — Но много е загубено. Ако не беше настоящият научен интерес към тези неща, всяка следа от католическите постройки щеше да бъде… ето „Катедрали в планинска Шотландия“.
„Катедралата в Донелайт, под патронажа на клана Донелайт, е значително разширена от 1205 до 1266 година от неговите водачи. Специален Коледен молебен, проведен от францисканските монаси, привлича хиляди поклонници от близкия регион. Не са останали никакви записи от онова време, но членовете на клана Донелайт си остават нейни покровители. Смята се, че някои от записите се намират в Италия.“
Въздъхнах. Не исках пак да се отнасям в спомени. На какво ме учеха те?
Той обърна няколко страници и продължи:
— О, ето тук, грубо родословно дърво на клана Донелайт. Крал Ашлар, после вижте тук, правнук Ашлар Достопочтени, и още един наследник — Ашлар Благословени, оженил се за норманската кралица Мора. Боже, явно има доста Ашларовци.
— Така изглежда.
— И тук също — Ашлар и пак Ашлар. Може да се проследи как е било наследявано името, ако приемем, разбира се, че всички тези владетели са съществували! Представителите на шотландските кланове обичат да правят подобни произволни родословия. Знае ли човек.
— За момента това е достатъчно да задоволи страстта ми — отвърнах.
— Да, страст, май това е точната дума, нали? — Той затвори книгата. — Трябва да има още. Ще го открия заради вас. Но, честно да ви кажа, няма да е много по-различно — пак ще е някое старо издание в ограничен тираж и най-вероятно ще си е чист фолклор.
— Ами петнайсети век, времето на Джон Нокс, нима от тогава не са останали никакви текстове. Все трябва да има нещо.
— Всичко е станало на дим — рече професорът. — Все пак говорим за духовна революция. Не можете да си представите колко манастири са унищожени от Хенри VIII, колко статуи и стенописи са ликвидирани или изгорени. Свещени текстове са изгубени завинаги. А когато и съпротивата на Донелайт е прекършена, всичко се е превърнало в пепел.
Той седна и започна да трупа книгите пред себе си.
— Ще проуча всичко заради вас. Ако има някакво свидетелство, че някъде съществуват запазени записи от Донелайт, ще го открия. Но още отсега мога да кажа, че най-вероятно всичко е загубено. В онези времена съкровищата на католиците са изчезнали. Негодникът Хенри е превърнал всичко в пари. Всичко е било за пари и за да може да се ожени за Ан Болейн! Отчайващо е, че един-единствен човек може така да обърне историята. О, вижте: „Свети Ашлар, светецът на младите момичета, който може да сбъдне тайните им желания“. Сигурен съм, че ще открия хиляди такива споменавания.