Най-сетне аз го оставих на мира.
Бях получил, каквото исках. Вече знаех, че това същество е живяло някога и сега е изпълнено с желание за мъст! Той беше просто призрак на мъртвец.
Знаех, че съм получил доказателство за това и за всичко, което винаги бях знаел. Докато вървях към дома нагоре по хълма от къщата на професора, не спирах да си повтарям подробностите от наученото. Защо тогава този демон се бе прилепил така към нас? За да бъде в плът. Но защо? И най-важното, как бих могъл да използвам името му, за да го унищожа?
Когато стигнах в апартамента ни, Мери Бет вече се бе прибрала и спеше на дивана. Лашър стоеше до нея. Беше в старите селяшки дрехи, с дълга коса, какъвто не го бях виждал от години, и ми се усмихваше.
За миг бях така шокиран от живостта на образа и красотата му, че просто се втренчих в него. А той обичаше това; все едно се хранеше с изумлението ми. Стана някак по-ярък и отчетлив.
— Мислиш си, че знаеш, но не знаеш нищо — каза ми той, като дори раздвижи устните си. — Пак ти припомням, че бъдещето е всичко.
— Ти не си велик дух — казах аз. — Не си никаква голяма тайна. Ето какво трябва да кажа на семейството си.
— Значи ще им кажеш една лъжа. Тяхното бъдеще е в моите ръце. А моето бъдеще — в техните. Това е вашето предназначение. Поне веднъж бъди по-схватлив, благодарение на всичко, което научи.
Не отговорих. Бях удивен, че може да остане така дълго видим.
— Нима този светец се е обърнал срещу Господ? — попитах аз.
— Не ме занимавай с този глупав фолклор, това са безсмислици. Нима вярваш, че някога съм бил един от вас? Трябва да си полудял. Когато се върна на земята, аз… — Замълча, явно на ръба да изрече някаква заплаха. После каза с детска бързина: — Жулиен, имам нужда от теб. Детето в утробата на Мери Бет не е вещица, а слабоумно момиче, също като Катерин, сестра ти, и дори като Маргьорит, майка ти. Затова трябва да ме дариш с още една вещица.
— Е, значи вече имам с какво да се пазаря — отвърнах с въздишка. — Нима искаш да легна със собствената си дъщеря?
Той обаче вече беше много изтощен и образът му започна да чезне. Мери Бет спеше, разкошна и красива на дивана, завита с одеяла. Тъмната й коса бе гладка и лъскава на светлината на огъня.
— Тя ще роди ли това дете?
— Да, изчакай благоприятен момент. Ти ще станеш баща на велика вещица.
— А какво ще стане с нея?
— Тя ще бъде най-великата — отвърна той и добави с въздишка: — Ако не броим Жулиен.
Майкъл, това беше най-големият ми триумф. Бях научил името му, историята му и че е от нашата кръв, но повече не можах да разбера.
Ашлар, всичко бе свързано с това име. Но беше ли Ашлар демон и ако да, кой точно от всичките споменати с това име в старите книги? Първият или някой следващ?
На сутринта напуснах Единбург, като оставих бележка за Мери Бет. Тръгнах за Донелайт и от Даркърк отново продължих на кон. Бях твърде стар, за да извърша сам подобно пътуване, но бях обезумял от откритията си.
Отново разгледах катедралата, но този път под хладното планинско слънце, чиито лъчи струяха красиво през облаците. После отидох до каменния кръг и постоях в него.
Виках към небесата. Сипех проклятия.
— Искам да се върнеш в ада, свети Ашлар! Това е твоето име, това си ти, най-обикновен човек, който е бил боготворен и от гордост е останал на земята като зъл демон, за да ни измъчва.
Гласът ми се носеше из долината, но бях съвсем сам. Демонът не си направи труда да ми отговори. После застанах насред кръга и внезапно почувствах ужасно замайване, което означаваше, че онова създание идва към мен.
— Не, върни се в ада! — изкрещях аз, но паднах в тревата. Думите ми се разтвориха във вятъра, който ревеше в ушите ми и замъгли всичко пред очите ми.
Когато се събудих, вече беше мръкнало. Бях целият в синини. Дрехите ми бяха разкъсани. Създанието бе връхлетяло яростно върху мен.
За миг се уплаших за живота си, седях в тъмното, без да знам какво е станало с коня ми или по кой път да поема, за да се измъкна от ужасната призрачна долина. Накрая успях да стана и осъзнах, че някой ме държи за раменете.