В Лондон се сдобих с голям, подвързан с кожа бележник и страници от фин пергамент, в който записах всичко, което знаех за духа. Записах всичко, което знаех за нашето семейство. Имах много такива бележници и у дома, заточвани, прекъсвани и забравяни. Но сега записах всичко, което си спомнях.
Разказах всичко за Ривърбенд, до най-малкия детайл. Записах легендите за Донелайт и за светеца. Всичко. Пишех бързо и почти яростно, защото знаех, че чудовището може да ме прекъсне всеки момент.
То обаче не го стори.
Ежедневно получавах писма от стария професор, но повечето от тях бяха истории за свети Ашлар, който сторил чудо за някакво младо момиче, защото бил нейния божествен защитник. Останалите просто повтаряха онова, което вече бе открил. В Донелайт бяха започнали разкопки, но работата щяла да продължи почти век. Пък и какво ново можеха да разкрият?
Но все пак аз продължих да пиша на професора с ентусиазъм, увеличавах даренията и им давах пълна свобода да продължат проекта по проучването на Донелайт и комплекса руини.
Преписвах всяко писмо в моя бележник.
След това купих нов и започнах да описвам историята на собствения си живот. Избрах този бележник заради здравата подвързия и хубавата хартия. Никога не ми хрумна, че тези книги ще изчезнат от света преди мен.
Междувременно Лашър изобщо не ме безпокоеше, защото през цялото време бе с Мери Бет, която почти до самото раждане не спираше да обикаля Лондон, като отиде дори до Кентърбъри и до Стоунхендж. Винаги беше в компанията на млади мъже. Мисля, че двама от тях, учени от Оксфорд, и двамата много влюбени в нея, не я изоставиха дори при самото раждане на Бел в болницата.
Никога не съм се чувствал така изолиран от Мери Бет, както тогава. Тя беше влюбена в Лондон, в древните забележителности и последните модни нововъведения. Ходеше да разглежда фабрики, ходеше на театър и въобще се интересуваше от всевъзможни новости. Отиде до Тауър, разбира се, и в музея на восъчните фигури, който тогава беше много модерен. Бременността не означаваше нищо за нея. Тя бе така висока, здрава и енергична… И все пак си беше жена, красива жена, която копнееше да види детето си, въпреки че вече знаеше, че то не е очакваната вещица.
— Но си е мое, мое е — настояваше Мери Бет. — Ще носи името Мейфеър и само това има значение.
Аз често се затварях насаме с миналото, завладян от отчаяното желание да запиша всичко, което може да предизвика по-късни интерпретации. Но колкото повече се усамотявах с това, толкова повече осъзнавах, че съм записал всичко, което зная, и отчаянието и безпомощността ми се задълбочаваха.
Накрая Лашър се появи.
Беше същият какъвто го видях в замъка. Държеше се като приятел, искаше да ме успокои. Оставих го да погали челото ми; позволих му да ме утеши с целувки. Но в душата си плачех. Бях открил онова, от което се нуждаех, и все пак то нямаше да ми е от полза. Какво друго можех да сторя? Мери Бет го обичаше и не виждаше колко голяма е властта му, както и всяка друга вещица преди нея — те или го командваха, или се оставяха на ласките му.
Накрая любезно го помолих да си тръгне, да отиде при вещицата си и да остане с нея. Той се съгласи.
Мери Бет, която бе родила едва предния ден, още беше с бебето в болницата и си почиваше под грижите на сестрите.
Аз тръгнах да се разхождам из Лондон сам.
Стигнах до една стара църква, вероятно от онези времена, не съм сигурен. Дори не знаех каква е, просто влязох в нея и седнах на последната пейка. Сведох глава и се отдадох на молитви.
— Господи, помогни ми — примолих се аз. — Никога в живота си не съм ти се молил истински, освен когато бях в спомена на онова създание в старата катедрала и стоях в неговата плът пред витража на свети Ашлар. В този момент се научих как да се моля, от неговата молитва. Сега се опитвам да сторя същото. Сега ти се моля. Кажи ми какво да сторя? Ако унищожа това същество, то ще унищожи ли моето семейство?
Бях потънал в молитвата, когато някой ме потупа по рамото. Вдигнах очи и видях, че до мен стои млад мъж, облечен изцяло в черно, с черна копринена вратовръзка. Изглеждаше някак твърде добре облечен, за да е обикновен човек. Косата му бе черна и много красива, а очите — поразителни — малки, но много сиви и сияещи.