— Елате с мен — каза ми той.
— Защо, нима вие сте отговорът на молитвата ми?
— Не, но искам да зная какво сте научили. Аз съм от Таламаска. Чували ли сте за нас?
Разбира се, знаех кои са — учените от Амстердам. Старият професор ми бе говорил за тях. Моят предшественик Петир ван Абел също бе член на техния орден.
— О, наистина, Жулиен, вие явно знаете повече, отколкото предполагах — рече мъжът. — Елате, искам да поговорим.
— Така ли? И защо да го правя?
Изведнъж усетих някакво раздвижване във въздуха около мен — той се затопли и внезапно в църквата нахлу порив на вятъра, който затръшна вратите. Мъжът се стресна и се огледа изплашено.
— Мислех, че искате да научите онова, което знам — казах аз. — Но сега ми изглеждате изплашен.
— Жулиен Мейфеър, не знаете какво вършите — рече той.
— А вие знаете, така ли?
Вятърът стана още по-силен и отвори с трясък вратите, през които нахлу същински потоп ярка дневна светлина, която заля статуите и дърворезбите, и свещения полумрак на църквата.
Мъжът отстъпи назад и се втренчи в далечния олтар. Почувствах как въздухът се събира и вятърът става все по-силен и се понася към него. Знаех какво ще последва — поривът събори непознатия на земята. Той запълзя по мраморния под, изправи се на крака и бързо отстъпи далеч от мен. От носа му течеше кръв, и той извади хубава носна кърпа и се избърса.
Вятърът обаче не беше приключил. В църквата се носеше нисък тътен, сякаш самата земя се тресеше.
Мъжът изтича навън и повече не го видях. Вятърът замря. Въздухът притихна, сякаш нищо не се беше случило. Сенките отново се спуснаха под нефа. Само прашната слънчева светлина проникваше през прозорците.
Аз седнах и пак се взрях в олтара.
— Е, дух? — повиках го.
Лашър отвърна в мислите ми, гласът му дойде като че от пустотата и тишината на църквата.
— Няма да им позволя да се доближат до теб. Няма да им позволя да се доближат до моите вещици.
— Но те те познават, нали? Били са в долината. Те те познават. Моят прародител Петир ван Абел…
— Да, да, да. Нали ти казах, че миналото е нищо.
— И познаването му не носи никаква сила? Тогава защо прогони този изследовател? Трябва да ти кажа, че всичко това ми се струва доста подозрително.
— Бъдещето, Жулиен. Мисли за бъдещето.
— О, и значи онова, което съм научил, може да попречи на онова, което ти виждаш в бъдещето.
— Ти си стар, Жулиен, служи ми добре. И пак ще ми служиш. Аз те обичам. Но няма да ти позволя да говориш с хората от Таламаска никога, нито пък ще ги допусна до Мери Бет или друга от моите вещици.
— Но какво искат те? От какво по-точно се интересуват? Старият професор от Единбург ми каза, че са любители на старините.
— Те са лъжци. Казват, че са учени и само учени, но всъщност пазят ужасяващи тайни. Много добре зная какви са. Няма да им позволя да се доближат до теб.
— Значи ти ги познаваш така, както те познават теб?
— Да. Те са неустоимо привлечени от мистериите, но са лъжци. Ще използват знанието си за свои собствени цели. Не им казвай нищо. Помни какво ти казах. Те лъжат. Защити рода от тях.
Аз кимнах. Излязох от църквата и се прибрах у дома. Отворих големия си бележник, в който описвах историята на рода и на Лашър.
„Дух, не знам дали можеше да прочетеш тези думи, нито дали си тук сега, или си отишъл да пазиш своята вещица. Не знам това. Но едно ми е чудно. Щом наистина се страхуваш от тези учени, както казваш, ако наистина се опитваш да ги държиш настрани, защо, за бога, им направи тази демонстрация на силата си?
Защо показа по най-красноречив начин присъствието и мощта си пред онзи мъж, както пред малцина други? Той ли е ученият, който е бил в долината на Донелайт и знае нещо за теб? О, суетен демон, ще се отърва от теб.“
Затворих бележника.
По-късно същата седмица Мери Бет се върна при мен като щастлива майка и започна да изкупува всеки магазин с бебешки стоки в Лондон. А аз започнах собствено разследване на мистериозния орден.
Таламаска.
Всъщност това не беше никак лесна задача. За хората от ордена имаше по-малко сведения, отколкото за свети Ашлар, и от разговорите си с професорите от Кеймбридж аз добих съвсем смътна представа за тях: любители на старини, колекционери, историци.
Знаех, че това не е цялата картина. Помнех съвсем ясно сивоокия мъж и неговото поведение. Помнех съвсем ясно и страха му, когато вятърът го повали.