О, Сторивил, това е друга смайваща приказка, един експеримент, поел в неочаквана посока, ако мога така да се изразя — част от нашата велика история. Но трябваше да минем и през това.
В онези години лъжех синовете си. Лъжех ги за греховете си, за покварата си, за силите си, за Мери Бет и за нейната Стела. Опитвах се да насоча погледа им към света, към практичното, към истините в природата и книгите, които бях научил като много малък. Не смеех да им предам тайните си и когато те възмъжаха, вече знаех, че нито един от тях не е подходящ за това. Всички бяха много солидни. Моите мили момчета бяха добри хора. Толкова бяха запалени по това да правят пари и да се грижат за семейството. Бях захранил енергията им с доброто в самия мен и не смеех да им покажа лошите си страни.
Всеки път, щом се опитвах да кажа на Стела каквото и да било, тя или заспиваше, или започваше да се смее.
— Няма нужда да ме плашиш с това — рече. — Мама ми разказа за твоите фантазии и сънища. Лашър е моят скъп призрак и прави всичко каквото му кажа. Само това има значение. Знаеш ли, Жулиен, страхотно е да си имаш свой собствен семеен призрак.
Аз бях изумен. Все пак това беше модерно момиче. Тя не знаеше какво говори! О, нима бях живял толкова дълго само за да видя как Карлота, по-голямата, се превръща в злобно набожно чудовище, а онова сияйно дете смята цялата история за нещо като отживелица, макар че виждаше духа със собствените си очи! Мислех, че ще полудея.
Въпреки че живеех в лукс, въпреки че посвещавах дните си на удоволствията на новото време, карах автомобила си и слушах моята виктрола, през цялото време изпитвах страх от бъдещето.
Знаех, че демонът е зъл. Знаех, че той лъже. Знаех, че всичко това е една смъртоносна тайна. Страхувах се и от учените от Амстердам. Страхувах се от човека, с когото бях разговарял за кратко в църквата.
Когато моят професор писа от Единбург, за да ми каже, че от Таламаска му досаждали с молбата да видят писмата му до мен, аз веднага му наредих да не им показва абсолютно нищо и удвоих постъпленията в сметката му. Той, разбира се, ме увери, че ще ме послуша, и аз никога не се усъмних в думите му.
Не можех да разбера поведението на тези учени, както и поведението на Лашър пред тях. Защо онзи мъж ми се бе представил така злокобно? И защо този дух нарочно се бе явил пред него? Усещах някакъв замисъл във всичко това и се чудех дали пък демонът не се забавлява да ги измъчва. Не беше ли твърде детинско?
Накрая, през последните ми години, аз се върнах в стаята си на тавана и взех със себе си най-прекрасното от новите изобретения — малката виктрола. Не мога да ти опиша що за удоволствие ни доставяха всички тези неща — да можеш да слушаш музика от плочите, да излезеш на моравата с грамофона и да си пуснеш някоя опера.
Обожавах това. Разбира се, когато музиката свиреше, Лашър не можеше да чете мислите ми, въпреки че и без това вече го правеше все по-рядко.
Той бе напълно доволен да кръжи около Мери Бет и малката Стела. Обожаваше ги по различен начин, черпеше сили и от двете и не спираше да снове между тях. Всъщност най-щастливите му мигове бяха, когато майка и дъщеря се събираха заедно.
По това време аз вече нямах нужда от него. Изобщо. Пишех моите книги и ги трупах под леглото си. Радвах се на компанията на любовника си Ричард Леуелин, очарователен млад мъж, който боготвореше земята, по която стъпвах, но на когото не посмях да доверя нищо заради неговата собствена безопасност.
Животът ми през онези дни беше богат. Племенникът ми Клей живееше с нас, дъщерята на Реми Мили и синовете ми растяха здрави и красиви. Бяха предприети и стъпки за укрепване на юридическата фирма „Мейфеър и Мейфеър“, която щеше да контролира семейните начинания.
Когато Карлота стана на дванайсет, аз се опитах да се усамотя с нея и да й разкажа цялата история. Показах й книгите си и се опитах да я предупредя. Казах й, че Стела ще наследи смарагда и ще стане любимката на демона, който е много лукав и всъщност е просто призрак на човек, живял някога, и чиято единствена цел сега е да живее отново.
Никога няма да забравя реакцията й, думите, с които ме нарече, и проклятията, които изсипа отгоре ми.
„Дявол, вещица, магьосник. Винаги съм знаела, че дяволът живее в сенките на тази къща, а ти се опитваш да му дадеш име и да му припишеш история.“
Тя смяташе да се обърне към католическата църква, за да унищожи това нещо, каза, че ще потърси „силата на Христа, на Светата майка и всички светии“.