Скарахме се ужасно. Аз й изкрещях:
— Не разбираш ли, че всичко това е просто друга форма на вещерство?
— А на какво искаш да ме научиш ти, порочен старец — че трябва да вляза в общение с демони? Че за да ги победя, трябва да ги опозная? Аз ще прекъсна веригата, ще прекъсна веригата! — изкрещя тя. — Само почакай и ще видиш. Ще оставя завещанието без наследница. Ще сложа край на всичко това.
Бях отчаян. Умолявах я да ме изслуша, да помисли по-добре, да приеме съвета ми и да не си въобразява, че подобно нещо е възможно. Семейството беше станало огромно! Тя обаче пречупи всички тези тайни през католическото си съзнание, разчиташе на молитвите и църковните служби да я спасят.
По-късно Мери Бет ми каза да не отдавам значение на думите й, защото: „Тя е тъжно дете. Аз не я обичам. Опитвам се да я обичам, но не мога. Аз обичам Стела и Карлота знае това, знае и че няма да наследи смарагда. Винаги го е знаела и изгаря от омраза и завист“.
— Но не виждаш ли, че тя е по-умната? Аз също обичам Стела, но Карлота е по-умната.
— Вече е решено, и то преди много години — каза Мери Бет. — Душата на Карлота е затворена за мен. Тя е затворена и за него и той няма да й позволи да остане тук, освен ако не послужи на някакъв семеен интерес, в сянка.
— О, значи виждаш как той контролира всичко. Как би могла Карлота да послужи на някакъв семеен интерес? Как биха могли и онези от Таламаска да послужат на семейството? Това е нещо, което трябва да разбера. Това нещо може да убие всеки, от който няма изгода.
— Ти просто мислиш твърде много за един стар човек — каза тя. — Не спиш достатъчно. Какво общо имат онези от Амстердам? На кого изобщо му пука за хора, които разказват разни истории за нас? Та ние сме вещици и това е нашата сила. Ти се опитваш някак да подредиш всичко това, но в тази история няма ред.
— Не си права — отвърнах. — Много, много грешиш.
Всеки път, щом погледнех невинните очи на Стела, осъзнавах, че не мога да стоваря върху нея цялото бреме, което носех на плещите си. Като я гледах как играе със смарагдовата огърлица, потрепервах от ужас.
Показах й къде съм скрил книгите си, под леглото. Казах й, че някой ден ще трябва да прочете всичко. Казах й тайната за Таламаска, за учените от Амстердам, които знаят за демона, но могат да бъдат много опасни за нас. Не биваше да се забъркваме с тях. Казах й как може да разсейва демона и й обясних за суетата му. Казах й каквото можах, но не и цялата история.
Това беше ужасното. Само Мери Бет знаеше цялата история, а Мери Бет се променяше с времето. Тя беше жена на двайсети век. И все пак научи Стела на онова, което смяташе, че трябва да знае. Даде й дори да си играе с онези кукли! Даде й куклата, която бе направена от кожа, кост и нокти от моята майка; и друга — от Катерин.
Един ден слязох на долния етаж и видях Стела седнала на леглото си, кръстосала розовите си крака да играе с тези две кукли, които сякаш разговаряха.
— Това е ужасно и глупаво! — казах аз, но Мери Бет препречи пътя ми.
— Стига, Жулиен, тя трябва да знае какво представлява. Това си е стара традиция.
— Но тя не значи нищо.
Сякаш говорех на стената. Мери Бет беше на върха на властта си, а аз вече умирах.
О, онази нощ лежах в леглото си, неспособен да се отърва от образа на малкото момиченце с двете безполезни кукли, и се чудех как да различа реалното от нереалното и да предупредя Стела колко беди може да донесе този демон. Пред мен съществуваше още едно препятствие — мрачната и намусена Карлота. Тя също предупреждаваше сестра си и затова Стела не искаше да слуша и двама ни.
Накрая заспах дълбоко и сънувах Донелайт и катедралата.
Когато се събудих, ме очакваше ужасяващо откритие.
Седнах в леглото, изпих си шоколада, почетох малко Шекспир, защото едно от моите момчета бе отбелязало преди време, че не съм чел една от пиесите му, о, да, беше „Бурята“. Както и да е, почетох малко и ми хареса — притежаваше дълбочината на всички трагедии, само че с различен ритъм и правила. После дойде време да попиша.
Станах, коленичих и посегнах под леглото, за да извадя книгите си. Но те бяха изчезнали. Под леглото нямаше нищо.
В един ужасен миг разбрах, че са изчезнали завинаги. Никой в тази къща не смееше да пипа нещата ми. Само един човек би посмял да влезе през нощта в стаята ми и да изнесе книгите. Мери Бет. А щом тя ги беше взела, значи вече нямаше да ги видя.