Хукнах надолу по стълбите, като едва не се пребих. Всъщност съвсем бях останал без дъх, когато стигнах до прозорците към градината, и почувствах такава силна болка в сърцето и главата си, че трябваше да извикам някой от прислугата за помощ.
В този миг Лашър ме обгърна с присъствието си и започна да ме успокоява:
— Не се притеснявай, Жулиен — каза той с тихия си глас. — Аз винаги съм бил добър с теб.
Аз обаче вече бях видял през прозореца буйния огън в дъното на двора и Мери Бет, която хвърляше в него някакви неща.
— Спри я — прошепнах. Едва си поемах дъх. Демонът беше невидим, обгръщаше ме отвсякъде.
— Жулиен, моля те, не продължавай с това.
Стоях там и се опитвах да се задържа на крака. Видях купчините книги на тревата, старите картини, картини от Сан Доминго, портретите на моите предци. Видях и счетоводните си книги, както и книжата от стария кабинет на майка ми, вързани с канап. И книгите, които бях написал сам. Бе останал само един бележник и когато Мери Бет го хвърли в огъня, аз извиках към нея.
Не можех да си поема дъх. Устата ми оформяше безмълвни проклятия. Най-страшните проклятия. Изведнъж ми причерня.
Събудих се в моята стая.
Бях в леглото, а Ричард, моят скъп млад приятел, седеше до мен. Стела също — държеше ръката ми.
— Мама трябваше да изгори нещата ти — рече тя.
Аз не отговорих. Всъщност бях получил слаб инсулт и не бях в състояние да говоря, но тогава още не знаех това. Реших, че мълча по собствена воля. Мери Бет дойде при мен чак на другия ден и когато заговорих, осъзнах, че думите ми излизат завалени и аз трудно ги подбирах, за да изразя гнева си.
Беше късно вечерта и когато тя видя какво се е случило с мен, много се притесни и извика Ричард. Той дойде и двамата ми помогнаха да сляза по стълбите. Сякаш ако станех от леглото и започнех да ходя, нямаше да умра тази нощ.
Седнах на дивана в салона.
О, колко обичах този двоен салон. Обичам го, както го обичаш ти, Майкъл. Беше ми приятно да седя там и да гледам през прозорците към моравата, когато огънят в камината вече отмира.
Мери Бет говори дълго. Стела дойде и после изчезна. Същината на думите й бе, че моето време вече е отминало.
— Влизаме във век, в който самата наука може да ни каже името на този дух и какво представлява той — каза тъжно Мери Бет. Тя говори за спиритистите и медуимите, за сеанси и за научните изследвания на окултното, за неща като ектоплазма.
Аз не можех да приема това. Ектоплазма? Онова, с което медиумите твърдяха, че боравят? Дори не отговорих. Бях потънал в отчаяние. Стела се сви до мен, хвана ръката ми и каза:
— Мамо, млъкни. Той не чува и дума, само го изморяваш.
Аз пак не продумах.
— Аз виждам какво ще стане — продължи Мери Бет. — Виждам бъдещето, в което нашите мисли и думи няма да имат значение. Виждам безсмъртието ни в рода. Няма да се случи, докато сме живи, но Лашър ще получи своята победа. Това време ще дойде и тогава никой няма да е така блажен, както ние. Ние ще сме родители на това блаженство.
— Празни надежди — въздъхнах аз. — Ами онази долина, ами онзи отмъстителен дух? Ами раните, нанесени му в древни времена, които никога няма да заздравеят в ума му! Това същество е било добро. Знам, че е било. Но сега е зло!
Тогава пак ми стана зле, много зле. Донесоха ми възглавници и ме завиха. Не можах да изкача стълбите отново чак до следващия ден, пък и нямах желание да го правя, докато главата ми не се замая отново, но този път от надежда.
Ето как стана.
Както си лежах на дивана в жегата на деня, долавях речния бриз, който нахлуваше през прозорците, и се опитвах да не усещам миризмата на огъня, в който бе изгорено толкова много, чух гласа на Карлота — тя се караше яростно с майка си.
Най-сетне влезе в стаята и се втренчи в мен. Тогава бе на петнайсет, висока и слаба. Не помня кога точно бе рожденият й ден, но пък помня, че тогава тя не беше така ужасно непривлекателна — имаше доста хубава мека коса и интелигентни очи.
Не й казах нищо, защото не си позволявах да бъда лош към децата, колкото и злобни да бяха те към мен. Не й обърнах внимание.
— Ти се бесен заради онзи огън — каза тя със студения си праведен глас, — но позволяваш да причиняват такива неща на едно дете, като знаеш, че то се страхува от майка ми. От теб и от майка ми.
— За какво говориш? Какво дете? — попитах.
Тя обаче излезе ядосана и отчаяна. Скоро се появи Стела и аз й предадох думите на Карлота.