— Не мога да го направя — отвърнах. Влязох в дългия хладен коридор, по който имаше много врати. Стела пристъпяше до мен. Старците вървяха отзад и викаха жените и скоро от всички стаи се показаха много Мейфеър — обичайното сборище глупаци — които пищяха и врещяха. Зад мен вятърът шибаше клоните на дъбовете и един повей напълни коридора с листа.
Познавах някои от хората в къщата. Когато се появи още народ, Тобиас се опита да ме спре.
— Махни се от пътя ми — казах аз и спрях в подножието на стълбите от черен дъб. После започнах да се изкачвам.
Стълбата беше огромна, започваше в края на коридора и се извиваше в средата. Там имаше голяма площадка и мрачен витраж, който ме накара да спра за момент, защото когато видях как светлината прониква през жълтото и червено стъкло, се сетих за катедралата и си я спомних така ясно, както не бях от години — откакто напуснах Шотландия.
Усетих, че духът се събира около мен. Продължих нагоре и когато стигнах върха, бях останал без дъх.
— Къде са стълбите за тавана?
— Там, там — извика Стела и ме поведе към двойните врати в края на коридора, където имаше по-малка и тясна стълба с врата на върха.
— Евелин, слез долу, детето ми! — извиках аз. — Евелин, слез долу. Не мога да се изкача горе. Ела, момичето ми, аз съм твоят дядо и идвам да те взема.
Къщата потъна в тишина. Всички се бяха скупчили пред вратата на коридора и се взираха в мен с отворени усти и разширени очи.
— Тя няма да те послуша — извика една от жените. — Тя не слуша никого.
— Тя не чува! — извика друга.
— И не говори!
— Виж, Жулиен, вратата е затворена от външната страна — обади се Стела. — Ключът е в ключалката.
— О, вие, зли стари глупаци! — извиках аз. Затворих очи, събрах сили и се опитах да отворя вратата с мисълта си. Не знаех дали мога да направя такова нещо, защото подобни опити никога не са сигурни. Усещах Лашър да кръжи около мен, беше смутен и объркан. Не харесваше нито къщата, нито тези Мейфеър.
Да, те не са мое семейство.
Преди да му отговоря или да го помоля, вратата се отвори! Ключът падна от ключалката, но не благодарение на моята сила, вратата се отвори навътре и по прашното стълбище нахлу слънчева светлина.
Знаех, че не съм го направил аз, нито пък Лашър! Защото той се събра около мен, като че ли се страхуваше.
Успокой се, дух, ти си по-опасен, когато се страхуваш. Успокой се. Всичко е наред. Самото момиче отвори вратата. Бъди тих.
Тогава той ми каза истината. Плашеше го именно момичето! Разбира се, аз го уверих, че тя не е заплаха за нас, и го помолих да се успокои.
Слънцето озаряваше облаците прах, а от сенките се появи висок и слаб силует, силует на много красиво момиче с гъста блестяща коса, което втренчи в мен очи. Изглеждаше плашещо висока и слаба, вероятно бе гладувала.
— Ела, детето ми — повиках я. — Не бива да бъдеш ничия затворничка.
Тя разбра думите ми и слезе тихо, стъпало по стъпало, с меките си кожени обувки. Видях, че очите й се обръщат първо към мен, после наляво и надясно, а накрая към Стела. Пак се вгледа в невидимия дух около нас. Тя видя „мъжа“, както го наричаха, видя го дори в тази му форма.
Когато стигна до подножието на стълбата, момичето се обърна, огледа останалите и започна да трепери! Никога не бях виждал такъв страх. Хванах я за ръката.
— Ела при мен, скъпа. Само ти трябва да решиш дали искаш да живееш на тавана.
Дръпнах я към себе си и тя нито се съпротиви, нито пък пристъпи към мен. Изглеждаше много странно — страшно бледа, като че свикнала с мрака. Шията й беше дълга и фина, малките й уши нямаха месеста част. В следващия миг видях знака на вещицата! На лявата й ръка имаше шести пръст! Точно както ми бяха казали. Бях смаян.
Останалите видяха, че го забелязах, и се надигна голяма глъчка. Чичовците на момичето тръгнаха към мен, Рагнар и Феликс Мейфеър, млади мъже, известни в града и много подозрителни към нас — другите Мейфеър. Опитаха се да застанат пред мен, но вятърът отново се изви. Усетих го как се устремява към тях — студен и силен. Обгърна ги така, че те отстъпиха назад, а аз хванах момичето за ръката и го поведох към предния коридор и главното стълбище. Стела вървеше до мен.
— Чичо Жулиен — каза ми тя, все едно бях принц от приказките. — Обожавам те!
С нас вървеше лебедоподобното момиче, с блестящата коса и тънки като клечки ръце и крака, грозната й рокля бе ушита от евтина басма. Не знам дали някога си виждал подобна дреха, най-бедняшката дреха на света. Жените използват този плат, за да подплатяват пеньоарите си, а тя бе облечена с рокля от такава жалка басма. Обувките й трудно можеха да се нарекат обувки — по-скоро нещо като кожени чорапи, като на бебе!