— Ела, ела вътре — каза жената и я дръпна за ръка. Свали кърпа от една кука и започна да бърше мократа й коса.
Водата се стичаше в локвичка по лъскавия под. Колко чисто беше всичко тук. Неестествено. Съвсем различно от ароматната нощ навън, пълна с крила и прелитащи сенки. Това беше подслон, убежище от нощта, убежище от насекомите, които жилят, и от нещата, които бяха изпорязали и изподраскали босите крака и голите ръце на Емалет.
Мъжът стоеше неподвижен и се взираше в нея.
— Дай й кърпа, Джером, не стой така. Дай й кърпа и някакви дрехи. Дете, какво се е случило с теб? Къде са ти дрехите? Да не би някой да те е наранил?
Емалет не беше чувала такива гласове, гласове на кафяви хора. Те бяха някак по-мелодични от гласовете на останалите. Извисяваха се и стихваха в някакъв отчетлив ритъм. Бялото на очите на тези хора не беше чисто бяло. Имаше жълтеникав оттенък, който подхождаше на кафявата им кожа. Дори баща й не говореше така мелодично. Баща й бе казал: „Ще се родиш с цялото знание, от което се нуждаеш. Не позволявай на нищо да те изплаши“.
— Бъдете добри с мен — каза Емалет.
— Джером, дай дрехите! — извика жената, която бе свалила руло салфетки от полицата и попиваше ръцете и раменете на Емалет с тях. Емалет взе салфетки и избърса лицето си. Ммм. Хартията бе груба, но от нея не я заболя, миришеше хубаво. Книжни кърпи. Емалет усети аромата от кухнята. Хляб, мляко, кашкавал. Да, подуши млякото и кашкавала. Кашкавал беше, нали така? Яркожълто кубче, което бе поставено на масата. Емалет искаше от него, но те не й бяха предложили.
„Ние по природа сме добри и мили хора — бе казал баща й. — Затова толкова ни мразеха в миналото.“
— Какви дрехи? — попита мъжът на име Джером, който сваляше ризата си. — В къщата няма нищо, което ще й стане. — Подаде й ризата си. Емалет искаше да я вземе, но освен това искаше и да я огледа. Тя беше синьо-бяла, на малки квадратчета като покривката на масата, само че тя бе в червено и бяло.
— Панталоните на Бъди ще й станат — каза жената. — Вземи от неговите панталони и дай тая риза.
Малката къща искреше. Червените и бели квадрати на масата също искряха. Сякаш ако хванеше ръба на белите и червените квадрати, би могла да ги смъкне оттам. Защото това всъщност беше някакъв плат. Отзад имаше искрящо бял хладилник. Тя знаеше как се завърта дръжката и че вътре ще има студено мляко.
Беше гладна. Бе изпила всичкото мляко на майка си, докато тя лежеше и се взираше в дървото. Беше плакала, плакала и после отиде да се изкъпе във водата. Водата бе зеленикава и не миришеше добре. Но в края на полянката имаше чучурче с дръжка и Емалет се изми по-хубаво.
Мъжът се втурна обратно в стаята с чифт дълги панталони, каквито носеха и той, и баща й. Емалет ги облече, дръпна ги по дългите си слаби крака и почти загуби равновесие. Усещаше студения цип на корема си. Копчето също беше студено. Но нищо. Тя бе още новородена и не съвсем укрепнала.
Баща й бе казал: „Ще можеш да вървиш, но ще ти е трудно“. Панталоните веднага я стоплиха. „Но помни, ще можеш да правиш всичко, което ти се наложи да правиш.“
Тя промуши ръка в ръкава на ризата, която жената държеше зад нея. Тази дреха й хареса повече. Приличаше на кърпата, с която жената още сушеше косата й. Косата на Емалет бе златистожълта. Изглеждаше така ярка в ръцете на жената, които имаха розови, а не кафяви длани.
Емалет погледна към копчетата на ризата. Жената започна да ги закопчава много бързо. Ето така. Емалет бързо се научи и закопча останалите много бързо. После се засмя.
Баща й бе казал: „Ще се родиш научена, както птиците се раждат с умението да строят гнезда, както жирафите знаят как да ходят, както костенурките знаят как да пълзят по земята и да плуват в морето, въпреки че никой никога не ги е учил на това. Помни, хората не се раждат с тези инстинктивни познания. Хората се раждат неоформени, незавършени, но ти ще можеш да тичаш и да говориш. Ти ще познаваш всичко“.
Е, не всичко, помисли си Емалет, но всъщност наистина знаеше, че това там на стената е часовник, а другото на перваза — радио. Ако го включиш, от него излизат гласове и музика.
— Къде е майка ти, дете? — попита я жената. — Каза, че е лошо, къде е?
— На колко години е това момиче? — попита мъжът, стоеше скован, със стиснати в юмруци ръце. Беше си сложил шапката и се взираше в Емалет. — Къде е тази жена?
— Откъде да знам на колко години е момичето? Изглежда като твърде израснало малко дете. Скъпа, на колко си години? Къде е майка ти?