— Новородена съм — каза Емалет. — Затова мама е болна. Тя не е виновна. Просто няма повече мляко. Много е зле, до смърт, и мирише на смърт. Но все пак имаше достатъчно мляко. Аз не съм от малките хора. Вече няма нужда да се страхувам от това. — Тя се обърна и посочи. — Вървете дълго, през моста и под дървото, тя е там, където клоните докосват земята. Но не мисля, че вече може да говори. Ще сънува, докато умре.
Мъжът излезе и трясна силно вратата зад гърба си. Тръгна много решително по тревата и после даже се затича.
Жената се взираше в нея.
Емалет сложи ръце на ушите си, но беше твърде късно, защото мрежестата врата изтряска така силно, че я оглуши. Постепенно звънтенето в главата й отшумяваше. Мрежеста врата. Не стъклена. Тя знаеше какво е стъкло. Бутилката на масата бе стъклена. Тя помнеше стъклото на прозорци, стъкло на мъниста, много неща бяха от стъкло. Пластмаса. Мрежестата врата бе от мрежа и пластмаса.
„Всичко е записано в теб“ — бе казал баща й.
Тя погледна жената, искаше да я помоли за храна, но сега бе по-важно да излезе оттук и да открие баща си или Донелайт, или Майкъл в Ню Орлиънс, което се окажеше по-лесно за намиране. Беше гледала звездите, но те не й показаха пътя. Баща й бе казал, че ще го намери по звездите. Но сега тя не беше толкова сигурна.
Обърна се, отвори вратата и пристъпи навън. Затвори я внимателно, за да не изтрещи. Всички дървесни жаби пееха. Всички щурчета пееха. Всички твари пееха за някого, чието име никой не знаеше, дори баща й. Те шумоляха и шаваха в тъмното. Нощта беше жива. Ето, и мъничките насекоми се къпеха в светлината на крушката! Тя махна с ръка към тях. Как се пръснаха само, но скоро пак се събраха на малко облаче.
Загледа се в звездите. Винаги щеше да помни тези съзвездия, начина, по който потъваха сред далечните дървета, и колко черно изглежда небето на места, а колко тъмносиньо на други. Да, и луната. Вижте луната. Красивата искряща луна. Татко, най-сетне я видях. Да, но за да иде в Донелайт, трябва да знае как ще изглеждат звездите, когато стигне целта си. Жената хвана ръката й, после я погледна и я пусна.
— Много си мека! — възкликна тя. — Мека и розова като малко бебе.
„Не им казвай, че си новородена — бе казал баща й. — Не им казвай, че скоро ще умрат. Просто ги съжалявай, защото това е последният им час.“
— Благодаря ти — каза Емалет. — Сега ще тръгвам. Отивам в Шотландия или в Ню Орлиънс. Знаеш ли пътя?
— Е, Ню Орлиънс не е чак толкова далече — отвърна жената. — Но виж, пътя до Шотландия не го знам. Но ти не можеш да вървиш боса. Нека ти дам едни обувки на Бъди. Господи, май само неговите ще ти станат.
Емалет се загледа в гъстата гора. Видя как мракът се събира над водата, отвъд моста. Не знаеше дали може да изчака да й донесат обувки.
„Те се раждат без почти никакво знание — бе казал баща й. — А и малкото, което имат, скоро забравят. Те вече не могат да долавят ароматите или да виждат моделите. Вече не могат да избират по инстинкт храната си. Могат да се отровят. Те нямат твоя слух, нито пък могат да чуват пълната прелест на песните. Те не са като нас. Те са само фрагменти. И от тези фрагменти ние ще градим, но това ще бъде тяхната смърт. Бъди милостива.“
Къде беше баща й? Ако той бе виждал звездите над Донелайт, тогава и тя трябваше да ги познава, да знае как изглеждат. Вече нищо не надвисваше над майка й.
Жената се върна и сложи обувки пред краката й. На Емалет й беше трудно да пъхне дългите си меки стъпала в тях, пръстите й се свиха, кожата я дращеше, но тя знаеше, че е по-добре да има обувки. Трябваше да носи обувки. Баща й носеше обувки. Майка й също. Емалет беше порязала крака си на един остър камък в тревата. Така беше по-добре. Стана още по-добре, когато жената завърза здраво връзките. На малки панделки, колко красиво. Тя се засмя, когато видя панделките. Но още по-красиви бяха пръстите на жената, докато ги връзваше.
Колко големи изглеждаха краката на Емалет в сравнение с малките крака на тази жена.
— Довиждане, госпожо. Благодаря ви — каза Емалет. — Бяхте много мила с мен. Съжалявам за всичко, което ще се случи.
— Какво ще се случи, дете? — попита жената. — Какво точно ще се случи? Господи, каква е тази миризма? Май идва от теб? Първо си помислих, че е защото си мокра от блатото, но май това е друга миризма.
— Каква миризма?
— Ами не знам, приятна е, като на сладки.