О, значи и Емалет излъчваше такава миризма. Затова ли не можеше да усети аромата на баща си? Вероятно сега тя самата бе в капана на миризмата. Вдигна пръсти към носа си. Да, ето я — излъчваше се от порите й. Миризмата на баща й.
— Не зная — каза Емалет. — Мисля, че би трябвало да разбирам тези неща. Моите деца ще ги разбират. Сега трябва да вървя. Трябва да ида в Ню Орлиънс. Така ми каза мама. Тя много ме моли да ида там. Иди в Ню Орлиънс, каза мама. Той бил по пътя за Шотландия, така че пак ще спазя заръката на татко. Е, ще тръгвам.
— Чакай малко, дете. Седни, нека първо Джером се върне. Той търси майка ти. — Жената извика името му в тъмното, но той не се появи.
— Не, госпожо, ще тръгвам — каза Емалет, наведе се, докосна леко жената по раменете и я целуна по гладкото кафяво чело. Почувства черната й коса — помириса я, а после я погали по бузата. Хубава жена.
Виждаше, че жената харесва миризмата й.
— Чакай, скъпа.
Емалет за първи път целуваше някой освен майка си и сълзите й рукнаха отново, щом погледна кафявата жена с черната коса и големите очи. Домъчня й, че те всички ще умрат. Мили хора. Мили хора. Но Земята не беше достатъчно голяма за всички тях, а те просто щяха да прокарат пътя за други — по-мили и по-детски същества.
— Накъде е Ню Орлиънс? — попита тя. Майка й не знаеше. Баща й също не й бе казал.
— Ами мисля, че е натам — каза жената. — Честно да ти кажа, не знам точно. Мисля, че е на изток. Но защо не…
— Благодаря ти, скъпа моя — каза Емалет, като използва любимото обръщение на баща си. И после тръгна.
С всяка крачка се чувстваше все по-добре. Вървеше все по-бързо по мократа трева. Излезе на шосето, под светлините на електрическите лампи, и продължи напред. Косата й се развяваше, а дългите й ръце се размахваха.
Вече беше съвсем суха под дрехите, освен малкото влага по гърба й, която я дразнеше, но и тя щеше скоро да изсъхне. Косата й също бе мокра, но бързо съхнеше и ставаше все по-лека. Тя видя сянката си на пътя и се засмя. Колко висока и слаба бе в сравнение с кафявите хора. Колко голяма беше главата й. Дори в сравнение с майка й. Бедната й майчица, лежеше под дървото и се взираше в здрача и зеленината. Накрая вече дори не я чуваше. Не можеше да чуе нищо. О, само да не бяха избягали от баща й.
Но тя ще го намери. Трябва да го намери. Та те бяха сам-сами на този свят. И Майкъл. Майкъл беше приятел на майка й. Майкъл ще й помогне. Майка й каза: „Иди при Майкъл. Първо там иди“. Това бяха последните й думи. Иди при Майкъл.
Така тя щеше да се подчини и на майка си, и на баща си.
— Ще те потърся — каза на глас.
Сигурно нямаше да е толкова трудно, пък и ходенето беше забавно.
Двайсет и две
Събраха се в девет часа в офиса на последния етаж на сградата „Мейфеър“ — Лайтнър, Ан Мари, Лорън, Райън, Рандъл и Фийлдинг. Фийлдинг определено не биваше да е тук, всички виждаха това, но никой не започна да спори.
Пиърс се появи с Мона и това не предизвика нито изненада, нито възражения. Всички се вгледаха в нея, защото не бяха я виждали никога със син вълнен костюм, който, разбира се, бе на майка й и й беше широк. Тя изглеждаше с няколко години по-голяма, но повече заради израза на лицето й, отколкото заради отказа от детските къдрици и панделката. Сега носеше обувки с високи токчета, които също не й бяха съвсем по мярка, а Пиърс се опитваше да не гледа красивите й крака.
Той никога не се бе чувствал особено комфортно в присъствието на братовчедката Мона, дори когато тя бе съвсем малка. В нея имаше нещо много съблазнително още когато беше на четири, а той на единайсет. Тя се бе опитвала да го прелъсти безброй пъти. Възражението, че е много малка, някак бе отпаднало още преди пет години, а сега бе съвсем неприемливо. В момента обаче Мона бе изтощена колкото него.
— Нашите майки умряха! — беше му прошепнала тя по пътя към центъра. Всъщност това бяха единствените й думи, откакто напуснаха Амелия стрийт.
Това, което другите по някое време щяха да разберат, бе, че Мона е поела контрола. Пиърс тъкмо бе дошъл в къщата на Амелия стрийт с новината, че всички Мейфеър са уведомени, включително и братовчедите от Европа. Той смяташе, че нещата вече са овладени; всъщност всички бяха обзети от странно вълнение, каквото само смъртта може да всее. Пиърс се чувстваше като в навечерието на някаква война, преди страданието и смъртта да потопят всички в отчаяние.
Когато обаче се обадиха, за да им кажат, че и Манди Мейфеър е мъртва, той не намери думи да каже нищо. Мона стоеше до него и рече: