— Да, но никой не е видял този мъж да влиза или да излиза от къщите на жертвите.
— Освен това знаем как изглежда — обади се Мона. — Нали онзи доктор Ларкин ни обясни. Както и свидетелите в Шотландия. Майкъл също го е виждал.
— Лорън, няма какво да направим, освен да чакаме — каза Рандъл. — Направихме всичко възможно. Сега просто трябва да останем заедно. Това същество няма да се откаже. Все някога ще се появи отново и ние трябва да сме готови за този момент.
— И как точно ще се подготвим? — попита Мона.
— Аарън — обади се съвсем тихо Райън, — твоите хора от Лондон и Амстердам ще ни помогнат ли? Мислех, че точно с това се занимавате, с подобни създания. Помня, че Джифорд все повтаряше: „Аарън знае, говори с Аарън…“. — В усмивката му имаше тъга и лека насмешливост.
Пиърс никога не бе виждал баща си да говори по този начин.
— Там е работата, че не зная — отвърна Аарън. — Мислех си, че знам цялата история на вещиците Мейфеър, но очевидно не е така. Има хора, свързани с нашия орден, които разследват случая, без да го съгласуват с мен. Още не съм получил ясен отговор от Лондонската митрополия. Казват само да чакам. Объркан съм. Наистина не знам какво да ви кажа. Аз съм… обезверен.
— Но ти не можеш да ни изоставиш — каза Мона. — Забрави за онези от Лондон. Нас не можеш да изоставиш!
— Така е — отвърна Аарън. — Само че не знам как да ви помогна.
— О, я стига — сопна се Мона. — Ще иде ли все пак някой да види какво става с Майкъл? Не разбирам как така не е дошъл. Той отиде да се преоблече и щеше да дойде у дома.
— Е, може би е отишъл — каза Ан Мари, натисна бутона в малка кутийка под масата и каза тихо в микрофона: — Джойс, обади се в къщата на Амелия стрийт. Виж дали Майкъл Къри е там. — Погледна Мона и добави: — Да, да, само това.
— Е, щом искате да ви кажа каквото знам — каза Аарън, — щом сте готови да ме изслушате…
— Да? — окуражи го Мона.
— Тогава бих казал, че това същество със сигурност си търси женска. И ако открие такава и детето се роди и бъде отведено от него, ние ще се изправим пред чудовищен проблем в буквалния смисъл на думата.
— По-добре да се заемем със залавянето му, отколкото да правим предположения — обади се Рандъл.
— Да, така е — рече Аарън. — Но не бива да забравяте какво каза доктор Ларкин. Какво му е казала Роуан. Това същество има огромно репродуктивно предимство! Разбирате ли? Вашето семейство от векове е живяло с една простичка история: за онзи мъж, който иска да се въплъти. Е, сега си имаме работа с нещо далеч по-лошо — мъжът не само се е въплътил, но се оказва от уникален и по-мощен от нас вид.
— Мислиш ли, че това е било планирано? — попита Лорън. Гласът й беше студен, но като глас на някаква друга Лорън — много нещастна и много по-решителна. — Мислиш ли, че това е било планирано от самото начало? Не само да храним това създание, но и да му осигурим невести?
— Не зная — отвърна Лайтнър. — Но знам едно — каквито и да са превъзходствата му, все трябва да има някаква слабост.
— Миризмата. Не може да я скрие — каза Мона.
— Не, говоря за физическа слабост или нещо от тоя род — настоя Лайтнър.
— Явно няма. Доктор Ларкин беше категоричен, хората от Ню Йорк — също. Това създание притежава мощен имунитет.
— Ще расте, ще се размножава и ще подчини земята — каза Мона.
— Тези пък глупости какви са? — сопна се Рандъл.
— Точно това ще направи — тихо рече Аарън, — ако не го спрем.
Двайсет и три
Историята на Жулиен, продължение
О, не можеш да си представиш чудото на нейния глас, колко много я обичах, обичах я силно, без значение дали бе дете на Кортланд, или не. Това бе любовта, която изпитваме към онези, които са част от нас и са като нас, но все пак ни деляха твърде много години. Чувствах се отчаян, беззащитен и много самотен, когато седнах на леглото и тя се настани до мен.
— Евелин, ти виждаш бъдещето. Карлота е идвала при теб. Какво видя?
— Не виждам бъдещето — каза Евелин тихичко, а личицето й и сивите й очи ме умоляваха да приема и да разбера това. — Виждам думи и ги изричам, но не знам какво означават. Преди много време се научих да мълча и да оставям думите да избледнеят непрочетени, неизречени.
— Не, дете. Хвани ръката ми. Какво виждаш? Какво виждаш за мен и моето семейство? Какво виждаш за всички нас? Има ли бъдеще нашият род?