Чувствах пулса й с изморените си пръсти, топлината й, вещерската й дарба, както казвахме ние, и видях онзи малък дяволски шести пръст. О, сигурно щях да го отрежа умело и безболезнено, ако й бях баща. Като си помисля само, че баща й беше Кортланд — моят Кортланд. Идеше ми да го убия.
Но нека караме поред. И така, аз стиснах ръката й.
Нещо в лицето й като че се промени; брадичката й се повдигна, така шията й изглеждаше още по-дълга и красива. Започна да рецитира тихо и бързо някаква поема:
Останахме два дни и две нощи в моята стая.
Никой не посмя да отвори вратата. Нейният прадядо Тобиас дойде и започна да заплашва, синът му Уокър също ревеше нещо пред портата. Не знам колко още от тях дойдоха, нито какво казаха, нито пък къде точно са се разиграли скандалите. Стори ми се, че моята Мери Бет крещи нещо на Карлота от площадката на стълбището. Ричард почука на вратата ми към хиляда пъти, но само за да се увери, че съм добре.
Легнахме в леглото, детето и аз. Не исках да я нараня. Нито пък обвинявам нея за случилото се. Нека кажа само, че потънахме в най-нежните ласки и аз дълго я прегръщах и се опитвах да прогоня дълбокия мраз на страха и самотата й. Мислех си, че с мен, с нежността ми, ще е на сигурно място.
Но май се оказах твърде много мъж, за да сторя само толкова. Целувах я, докато тя не реши да ме приеме и се отвори за мен.
Лежахме заедно цялата дълга нощ и размишлявахме, всички гласове в къщата бяха стихнали.
Тя каза, че харесва моя таван повече от своя, а аз знаех, че много скоро ще умра в тази стая.
Нямаше нужда да й го казвам. Чувствах меката й ръка на челото си, опитваше се да го охлади. Чувствах копринената тежест на дланта й върху клепачите си.
Тя казваше поемата отново и отново, а аз повтарях след нея, докато не я научих наизуст.
Призори вече я знаех цялата, защото не смеех да я запиша. Казах на Евелин, че ако го направя, моята зла Мери Бет ще я изгори. Исках да я кажа на другите. На Карлота. На Стела. Но сърцето ми бе твърде слабо. Какво щеше да стане? Какво означаваше тази поема?
— Аз те натъжих — каза ми тя нежно.
— Дете, аз вече бях тъжен. Ти ми даде надежда.
Мисля, че беше късният следобед в четвъртък, когато Мери Бет откачи вратата от пантите и влезе.
— Е, те смятат да пратят полиция тук — каза ми тя, като че да се извини за нахлуването. Говореше практично и без никаква драматичност. Както винаги.
— Кажи им, че не могат да я заключват така. Трябва да излиза, когато си пожелае. Обади се на Кортланд в Бостън.
— Кортланд е тук, Жулиен.
Накарах да го повикат. Стела отиде с детето в нейната стая, за да не позволи на никого да я отведе. Карлота остана с тях само за да се увери, че момичето е в безопасност.
Кортланд бе моята гордост и радост, както вече казах — най-големият от синовете ми, най-умният и през всичките тези години аз се опитвах да го предпазя от онова, което знаех. Но той беше твърде опърничав, за да бъде предпазен изцяло от каквото и да било. Сега бе паднал много в очите ми и аз бях твърде гневен, за да не го осъдя за съдбата на това момиче.
— Татко, аз не знаех. Кълна се. Дори сега не мога да повярвам в това. Ще ми трябват часове да ти разкажа цялата история за онази нощ. Мога да се закълна, че Барбара Ан сложи нещо в питието ми и направо ме подлуди. Завлече ме някъде из тресавището. Качихме се в лодка, само това помня, а тя беше много странна и някак полудяла. Кълна се, татко. Когато се събудих, бях на лодката. Върнах се във Фонтевро, но те не ме пуснаха да вляза. Тобиас имаше пушка, каза, че ще ме убие. Тръгнах към Сейнт Мартинвил да се обадя у дома. Кълна се, татко. Само това си спомням. Много съжалявам за случилото се, ако тя е мое дете. Но те никога не ми казаха. Като че не искаха да зная. От сега нататък ще се грижа за нея.