— Не ми пробутвай тези глупости. Ти си чул за раждането й, сигурно си чул слуховете. Искам вече да се грижиш нищо да не й липсва, разбра ли? Искам да има каквото пожелае, да учи, където пожелае, да разполага с пари!
А след това аз се отвърнах от тях. Отвърнах се от целия си свят. Не отговарях на думите на Кортланд. Мислех само за Евелин, за тишината, която ми бе описала. Оказа се, че това е голяма сила — да лежиш и да не отговаряш на думите им, да ги оставиш да мислят, че не можеш да отговориш.
Те идваха и си отиваха. Евелин бе отведена обратно, но от Карлота и Кортланд, които щяха да се разберат с дядо й. Или поне така ми казаха.
Само плачът на Ричард късаше сърцето ми. Но аз се отвърнах и от него, потънах дълбоко в себе си, чувах отново думите на поемата, повтарях строфите, опитвах се да разбера за какво става дума.
Но какво значеше това? Накрая се спрях на последната строфа: „Иначе не ще настъпи нова пролет в Рая“.
Ние бяхме тази пролет, ние, Мейфеър, знаех го. Раят беше нашият свят. А ние бяхме пролетта, и простичката дума „иначе“ означаваше, че все пак надежда съществува. Можехме някак да се спасим. Нещо можеше да предотврати настъпването на онова „проклятие за всички, що тъгуват“.
Да, имаше надежда в тази поема, имаше някаква цел. Но аз едва ли щях да доживея сбъдването на думите й. Нищо не събуждаше такъв ужас в мен, както стиха: „Посечете всяка нечовешка плът“, защото ако това същество не беше човек, каква ли мощ притежаваше? Дали беше свети Ашлар — не, това не изглеждаше вероятно! Дали щеше да се роди отново като човек, или като нещо по-лошо?
„Посечете всяка нечовешка плът.“
О, колко ме ужаси тази поема. Тя обсеби ума ми. Не мислех за нищо друго, само за думите и трескавите образи!
Накрая изпаднах в пълна безчувственост. Дните отминаваха. Лекарят идваше. Най-сетне аз седнах в леглото и заговорих, само и само онзи мухльо да ме остави на мира. Науката бе напреднала много от времето на моето детство, но това не попречи на този дръвник да виси над мен и да казва на близките ми, че страдам от „втвърдяване на артериите“, „старческа деменция“ и не съм в състояние да разбера думите им.
За мен беше върховно удоволствие да стана и да го изгоня от стаята.
Исках да изляза навън. Не съм от хората, които обичат да се излежават. Това бяха най-тежките дни в живота ми и аз трябваше да приключа с тях, все пак бях още жив.
Ричард ми помогна да се облека и слязохме на първия етаж, за да вечерям със семейството си. Седнах начело на масата и се натъпках с бамя, печено пиле и още някакви глупости само и само да не ме тормозят. Отказах да се видя с Кортланд, който все искаше да разговаря с мен. О, наистина го направих много нещастен, бедното ми момче!
Братовчедите не спираха да бърборят. Мери Бет говореше за нещо с пияния си съпруг Даниъл Макинтайър, бедния човек. Вече беше толкова болен, че се бе превърнал в същинска развалина, а какъв хубав мъж беше. Мисля, че ние сме отговорни за това. Ричард, моя предан любовник, не ме изпускаше от поглед, а Стела каза, че всички трябва да излезем с колата, щом като вече съм по-добре.
Да излезем с колата, да избягаме! Колата била поправена. Така ли!? Не знаех, че се е повреждала. Е, Кортланд я бил взел… Стига, Стела, поправена е, няма проблеми!
— Притеснявам се за онова дете! — обявих аз. — Евелин е моя внучка!
Кортланд побърза да ме увери, че се грижи за нея. Завел я в центъра да си купи дрехи.
— Вие, Мейфеър, май смятате, че това е лекарството за всичко, а? — сопнах се аз. — Да идете в центъра и да си купите нови дрехи.
— Е, все пак ти ни научи на това, татко — рече Кортланд и смигна леко.
Бях изумен от малодушието си. Как омекнах, когато видях неговата хубава усмивка. Как омекнах само.