— Е, добре, изкарайте колата, всички ще се поразходим — казах аз. — Стела и Лайънъл, тръгвайте. Малко бягство, какво ще кажете. Карлота, остани за малко.
Нямаше нужда да я убеждавам. За миг огромната трапезария притихна и стенописите отново като че се затвориха около нас, готови да ни пренесат през гипсовата мазилка към тучните полета на Ривърбенд.
— Евелин каза ли ти поемата си? — попитах аз Карлота.
Тя кимна и много бавно я изрецитира стих по стих.
— Трябваше да я кажа и на майка — рече тя и ме слиса. — Дано донесе нещо добро. А ти какво очакваше да се случи? Нима мислеше, че можеш да си играеш с Дявола, без да си платиш?
— Но аз не съм сигурен, че той е Дяволът. В Ривърбенд нямаше нито Господ, нито Дявол. Просто сторих най-доброто, на което бях способен.
— Ще гориш в ада — обяви тя.
Бях обзет от ужас.
Исках да й отговоря нещо… исках да й разкажа всичко или поне какво точно се е случвало, но тя стана от масата, хвърли салфетката си като ръкавица и излезе.
О, значи я бе казала и на Мери Бет. Когато Мери Бет дойде да ме изведе, аз й прошепнах злокобните думи:
— Посечете всяка нечовешка плът…
— О, скъпи, стига глупости, моля те — рече тя. — Излез и се забавлявай.
Когато излязох на предната веранда, колата ни чакаше и скоро потеглихме. Аз и моите скъпи деца — Стела и Лайънъл. Минахме по Амелия стрийт, но не спряхме да видим Евелин, защото се страхувахме, че така само ще й навредим.
Поехме към Сторивил, към домовете на любимите ми проститутки.
Мисля, че вече се зазоряваше, когато се прибрахме у дома. Помня онази нощ съвсем ясно, защото тя бе последната ми нощ в Сторивил — когато слушах джазбенда и пях, а после заведох децата с мен право в шикозните салони на бордеите. О, колко шокирани бяха моите приятелки! Но в един бордей лесно се свиква с всичко.
Стела обожаваше това! Това е животът, крещеше тя, това е животът. Пиеше чаша след чаша шампанско и танцуваше на пръсти. Лайънъл не беше така възторжен, но това няма значение. Аз умирах! Когато седнах в претъпкания салон на „Бялата лилия“ и се заслушах в пианото, си помислих, че умирам. Умирам! Бях така уверен в това, както и всички останали. Светът се свиваше и въртеше около Жулиен. Жулиен знаеше, че бурята наближава и никой няма да му помогне! Жулиен знаеше, че с всички наслади, с приключенията и триумфа е свършено! Жулиен щеше да легне в гроба като всички останали.
Онази сутрин, когато се прибрахме у дома, аз целунах Стела. Казах й, че сме прекарали страхотно, и се прибрах на тавана си, уверен, че вече няма да го напусна.
Лежах в тъмното нощ след нощ и мислех. Ами ако някак успея да се върна? Ако някак успея да остана на земята като онзи демон?
Все пак, ако той беше Ашлар, един от многото с това име, светец, крал, отмъстителен дух или просто човек…! Нещо изшумоля в мрака и леглото потрепери. И аз се замислих отново за онзи стих… за нечовешката плът.
— Защо дойде, да ме притесняваш или да ме успокоиш? — попитах аз.
— Умри спокоен, Жулиен — каза той. — Аз ти казах тайните си още първия ден, когато дойдохме в тази къща. Казах ти, че място като това може да те притегли от вечността, че тя е като старите замъци. Запомни повтарящите се мотиви, Жулиен. През мъглата отвъд ще ги виждаш съвсем ясно. Тогава ти не прие урока ми. Ще го приемеш ли сега? Познавам те. Ти си отдаден на живота и не искаш и да чуеш за смъртта.
— Не мисля, че ти знаеш нещо за смъртта — отвърнах. — Мисля, че знаеш само какво е да кръжиш около живите и да копнееш за живота! Но не познаваш смъртта.
Станах от леглото и навих виктролата само за да го прогоня.
— Да, аз искам да се върна — прошепнах. — Искам да се върна. Искам да остана прикован към земята, да остана, да бъда част от тази къща. Но, Господи, кълна се, кълна се с цялата си душа, искам го не защото желая да живея отново, а защото тази история не е приключила, защото демонът ще остане, а аз ще умра! Искам да направя нещо, искам да се превърна в твой ангел-отмъстител, Господи. О, не вярвам в теб, не вярвам в нищо, освен в Лашър и в мен самия.
Тръгнах напред-назад из стаята. Вървях ли, вървях под звуците на валса на Виолета — толкова лишен от всякаква тъга, така фриволен и все пак организиран, че го намирах за неустоим.
Тогава настъпи моментът — необикновен, вероятно уникален момент. През целия ми дълъг живот никога не бях сварван така неподготвен, както в онзи миг — видях лице на малко момиче на прозореца си, беше се свило на покрива на верандата.