Щом се появи, аз го помолих:
— Лашър, моля те, защитавай горката малка Иви. Пази я от останалите заради мен, моля те.
Демонът ме слушаше, доколкото можеше, защото музиката го разсейваше. Кръжеше в невидимата си форма из стаята, събаряше предметите от полицата на камината и клатеше картините. Аз нямах нищо против. Стигаше ми да съм сигурен, че е в стаята!
— Добре, Жулиен — изпя той внезапно и се появи, танцувайки — краката му удряха по дъските на пода, като че тялото му наистина притежаваше някакво тегло. Как се усмихваше само, колко замаян беше. За миг ми се дощя да можех да го обичам.
В този миг Иви сигурно вече трябваше да е стигнала до дома.
Седмиците минаваха.
Освобождението на Иви вече беше факт. Ричард често я возеше с колата заедно със Стела. Тобиас я водеше редовно на църква.
Тя идваше при мен, когато пожелаеше, и то през предната врата. Но някои нощи се покатерваше по решетката като малка безстрашна богиня. Кръвта ми кипваше от нейната смелост, от страстта й, и то с порочна и опияняваща жар. Лежахме заедно с часове, целувахме се, докосвахме се. Цяло чудо е, че на тази възраст все още бях умел любовник като в младостта си. Казах й някои от тайните си, но не всички.
Боговете ме дариха с тази последна благословия.
— Жулиен, обичам те — казваше ми коварният Лашър. Надяваше се да навия голямата виктрола, защото вече много я обичаше. — Защо някой ще иска да нарани Евелин? Какво означава тя за нас? Аз виждам бъдещето. Виждам надалеч. Ние притежаваме всичко, от което се нуждаем.
Когато един следобед Мери Бет се върна у дома, аз я накарах да седне до мен и я уверих, че това малко момиче няма никакво значение, но те трябва да се грижат за нея.
В очите на Мери Бет се появиха сълзи, което не се случваше често.
— Жулиен, ти винаги ме разбираш погрешно — и мен, и действията ми. През всичките тези години аз се опитвам да събера рода, да го направя по-силен в многочислеността си и влиянието му. Да направя всички щастливи! Нима мислиш, че бих наранила дете, което носи твоята кръв? Дъщерята на Кортланд? О, Жулиен, направо ми късаш сърцето. Вярвай ми, знам какво правя, всичко е за благото на семейството. Вярвай ми, моля те, не умирай в тревога и страх. Нека последните ти часове бъдат спокойни. Ще стоя до теб ден и нощ, ако трябва. Искам да умреш в мир. Ние сме Мейфеър… изминахме дълъг път от дните в Ривърбенд. Вярвай в нас, вярвай, че ще пребъдем.
Нощите минаваха. Аз лежах буден, вече нямах нужда от сън.
Вече знаех, че Евелин носи мое дете. Господ няма милост към старите мъже! Ние горим, ние ставаме бащи. Що за ужасно нещо! Момичето обаче като че не знаеше това. Аз не й казах.
Можех да се доверя единствено на Кортланд, когото все виках да разговаряме. Знаех, че бомбата ще гръмне, когато всички разберат, че Евелин е бременна. Можех да разчитам единствено на обещанията, които бях изкопчил от останалите, че детето ще бъде защитено, каквото и да се случи през годините.
Спусна се красива и топла нощ. Мисля, че умрях някъде в средата на лятото! Да, така беше. Миртата беше отрупана с розови цветове. Да, сигурен съм, че не съм си го въобразил.
Можех да видя всички, които бяха далеч от мен. Знаех, че смъртта идва. Лежах тихо на купчината възглавници и гледах облаците над миртата.
Исках да се върна в Ривърбенд, да седна до Мари Клодет, исках да разбера, да узная кой бе онзи млад мъж, който отвличаше роби и ги водеше в стаята на Маргьорит за целите на безумните й експерименти? Кой беше онзи безмозъчен негодник?
И тогава осъзнах ужасяващата истина. Една незначителна истина. Не можех да помръдна. Не можех да седна в леглото. Не можех дори да движа ръцете си. Смъртта се промъкваше към мен като зимен студ и ме смразяваше.
После, сякаш имаше Бог и за развратници като мен, на покрива на верандата се появи Евелин, белите й ръце грееха в зеленината.
Тя се приближи до прозореца и аз чух гласа й през дебелото стъкло:
— Отвори прозореца, чичо Жулиен! Аз съм, Иви, отвори.
Не можех да помръдна. Взирах се в нея с горящи очи.
„О, скъпа“ — прошепнах в сърцето си.
Тогава Иви призова вещерската си сила и щом побутна прозореца, той се плъзна нагоре. Тя посегна вътре и ме хвана за раменете — тогава вече съвсем крехки и слаби — вдигна ме напред и ме целуна.