— О, скъпа моя…
Зад нея, простряла се по цялото небе, се задаваше буря. Чух първите капки да удрят по покрива на верандата до Иви. Почувствах ги и по лицето си. Дърветата започнаха да се извиват от вятъра. Чувах го как вие, както би вил самият демон, как шиба клоните на дърветата и изплаква мъката си също като в нощта, когато майка ми умря, и преди това — в последния час на нейната майка.
Да, това бе буря заради смъртта на вещицата, и аз бях тази вещица. Това бе моята смърт и моята буря.
Двайсет и четири
Стояха в мъглата, оформили груб кръг. Какво беше това скърцане? Гръмотевица ли беше?
Те бяха най-опасните хора, които бе виждал. Невежество, бедност, това беше тяхното наследство, навсякъде виждаше само обичайните недостатъци на бедните и окаяните — гърбица, мъж с дървен крак, дете, чиито ръце са твърде къси, твърде тесни лица, груби, безформени, плашещи в своите сиво-кафяви дрехи. Ниското скърцане продължаваше, беше твърде монотонно, за да е гръмотевица. Дали го чуваха?
Небето като че надвисваше над тях, над тревите в долината. По камъните наистина бе издълбано нещо, старецът от Единбург бе казал истината на Жулиен. Камъните бяха огромни, а те всички се бяха събрали в кръга им.
Той седна. Беше замаян. Каза им:
— Аз не бива да съм тук. Това е сън. Трябва да се върна там, където ми е мястото. Не бива да се събуждам тук, но не зная как да се върна. — Скърцането го подлудяваше. Беше ниско и натрапчиво. Дали го чуваха? Може би това бе някакъв ужасен тътен от самата земя, или пък не? Всичко можеше да се случи тук. Всичко можеше да се случи. Трябваше да се махне.
— Искаме да ти помогнем — каза един от мъжете, беше висок, с развяваща се сива коса. Пристъпи напред и излезе от кръга им. Носеше черни бричове, а устата му не се виждаше под сивите мустаци, само част от долната устна, която показваше, че този дълбок глас е негов. — Но не знаем кой си и какво правиш тук. Не знаем откъде идваш. Нито как да те върнем у дома.
Това беше Англия, съвременна Англия. Не, това не можеше да бъде. Това бе сън.
Какъв е този тътен? Това скърцане. Аз познавам този шум. Искаше да протегне ръка и да го спре. Аз познавам този шум.
Най-близкият до него камък бе висок към шест метра и половина и назъбен като груб нож, изникнал от земята. А пред него бяха строени в редици воини с копия и щитове.
— Пиктите — прошепна той.
Те се взираха в него, сякаш не разбираха какво им казва.
— Ако те оставим тук — рече сивокосият мъж, — малките хора може да дойдат. Те са изпълнени с омраза. Малките хора ще те отведат. Те ще се опитат да направят от теб гигант, за да си върнат света. Ти носиш тази кръв, ще видиш.
Над вълнистата трева се разнесе остър звън, който дойде сякаш иззад огромната шир на кипящите сиви облаци. После се чу отново, познатият камбанен звън. Беше по-силен от ниското стържене, което продължаваше без никакво прекъсване.
— Знам какво е това! — каза им той. Опита се да стане, но падна в мократа трева. Сега те се взираха в дрехите му, които бяха съвсем различни от техните.
— Попаднал съм в грешното време! Чувате ли този звън? Това е звън на телефон. Опитва се да ме върне обратно.
Високият мъж се приближи. Голите му колене бяха мръсни, а дългите му крака — целите в кал. Сякаш бе минал през локва и бе оставил мръсната вода да изсъхне по него. Дрехите му бяха напластени с прах.
— Никога не съм виждал малките хора — каза мъжът. — Но знам, че трябва да се страхуваме от тях. Не можем да те оставим тук.
— Махни се от мен — каза той. — Аз сам ще си отида. Това е сън и ти трябва да изчезнеш. Не чакай тук. Просто си върви. Трябва да свърша нещо! Трябва да свърша нещо много важно!
Най-сетне се изправи на крака, но падна назад и почувства дъсчен под под дланите си. Телефонът отново звънеше. Безспир. Той се опита да отвори очи.
Звънът спря. Не, трябва да се събудя, мислеше си той, трябва да стана. Не спирай да звъниш. Сви колене към гърдите си и успя да се изправи на четири крака. Стърженето. Виктролата. Грубата малка игла бе стигнала до края на плочата и стържеше ли стържеше в търсене на нова писта.
През двата прозореца струеше светлина. Неговите прозорци. Ето я и виктролата, под прозореца на Анта, малките буквички „Виктор“ бяха напечатани в златно на дървения капак, който зееше отворен.
Някой се качваше по стълбите.
— Да! — Той се изправи на крака. Това бе неговата стая. Чертожната дъска, стола му. По лавиците бяха наредени неговите книги. „Викторианска архитектура“, „История на американските дървени къщи“. Моите книги.