Юри осъзна, че Столов буквално стои на пътя му. Беше по-едър от него. Не беше точно заплаха, колкото голямо препятствие — силно, упорито и уверено в себе си. Все пак лицето му изглеждаше добродушно и интелигентно и той заговори спокойно и търпеливо:
— Юри, имаме нужда от твоето съдействие, иначе Аарън може да пострада. Може да се каже, че това е една спасителна мисия за него. Той беше въвлечен в това семейство и вече не може да разсъждава трезво.
— Така ли, защо?
Но още докато задаваше въпроса, Юри всъщност разбра, че отстъпва. Обърна се и остави да го заведат до ресторанта. Седна на една маса срещу високия норвежец, капитулирал. Загледа се в сервитьорката, на която бяха поръчали кафе и нещо сладко.
Юри реши, че Столов е вероятно с десет години по-голям от него. Това означаваше, че е към четирийсетте. Щом черният му шлифер се отвори, той видя отдолу обичайния за Таламаска скъп вълнен костюм с хубава кройка, но не твърде изискан. Така изглеждаха новата генерация членове на ордена за разлика от сакото от туид с кожени кръпки на Дейвид, Аарън и техните връстници.
— Ти си твърде подозрителен и сигурно имаш право — каза Столов. — Но, Юри, ние сме от един орден, от едно семейство. Не биваше да си тръгваш така от метрополията.
— Да, вече отбеляза това. Само че защо Старшите забраниха да говоря с Аарън Лайтнър?
— Те нямаха представа, че това ще окаже такова въздействие върху теб. Искаха просто малко тишина, спокойствие, за да вземат мерки за защитата на Аарън. Не са възнамерявали думите им да прозвучат като забрана.
Сервитьорката напълни порцелановите им чаши с рядко слабо кафе.
— Извинете — каза Юри, — искам еспресо. — И отблъсна чашата.
Жената им донесе и кифли с глазура с приятен аромат. Юри беше гладен, в самолета беше ял нещо съвсем безвкусно.
— Казвате, че са открили Роуан Мейфеър — рече той, като се взираше в кифлите и се чудеше дали са твърде лепкави. — Споменахте за болница.
Столов кимна. Отпи от рядкото кафе и вдигна странните си светли очи към Юри. Липсата на какъвто и да е цвят в тези очи ги караше да изглеждат съвсем безизразни и за миг дори неизмеримо агресивни.
— Аарън ни е ядосан — каза Столов. — Не иска да ни сътрудничи. Нещо се е случило със семейство Мейфеър на Коледа. Той смята, че е можел да помогне на Роуан. Обвинява нас, че не е отишъл при нея, но не е прав. Той щеше да умре, ако бе отишъл. Аарън е стар човек. Разследванията му рядко, да не кажа никога, не са били толкова опасни.
— Аз не съм с такова впечатление — каза Юри. — Семейство Мейфеър навремето са се опитали да го убият, така че Аарън е видял доста опасности. И то не само в това разследване. Той е същинско съкровище за ордена, защото е видял и направил много.
— Но, Юри, разбери — сега той не е заплашен от семейството. Не вещиците Мейфеър са опасни, а съществото, на което те са помагали и служили.
— Лашър.
— О, явно познаваш досието.
— Да, познавам го.
— А видя ли този индивид, когато отиде в Донелайт?
— Знаеш, че не съм. Ако наистина работиш по това разследване, значи вече си видял рапортите ми до Старшите и до Аарън. Знаеш, че съм разговарял с хора, които са се срещали с този индивид, както го наричаш. Но не съм го виждал. Ти виждал ли си го?
— Защо си толкова ядосан, Юри? — Гласът му беше хубав, дълбок, почтителен.
— Не съм ядосан, Столов. Просто съм подозрителен. Отдадох целия си живот на Таламаска. Отраснах в ордена. Може би нямаше да стигна толкова далеч без него. Но напоследък нещо не е наред. Хората правят странни неща. Твоят тон е странен. Искам да говоря директно със Старшите!
— Това никога не се случва, Юри — каза тихо Столов. — Никой не говори със Старшите, добре знаеш това, Аарън сигурно ти го е казал. Можеш да общуваш с тях по обичайния начин…
— Но сега случаят е спешен.
— За Таламаска? Не. За Аарън и Юри — определено. Но за Таламаска нищо не е спешно. Ние сме като Католическата църква.
— Значи Роуан Мейфеър е открита. Кажи ми нещо повече за това.
— Тя е в „Болница на милосърдието“, но по някое време тази сутрин ще я отведат у дома. През нощта беше на изкуствено дишане. Сутринта са спрели апарата и вече диша сама, но още не се е възстановила. Това бе потвърдено снощи. Има огромно токсично увреждане на мозъка в резултат на шок, предозиране на лекарства и алергична реакция — внезапно повишаване на инсулина. Цитирам лекарите. Казвам ти онова, което са казали на семейството. Те знаят, че тя не може да се възстанови. Навремето е оформила писмено желанията си относно подобна ситуация. Като наследница на завещанието, е записала инструкции в случай на подобна криза — ако се очаква летален изход, животът й да не бъде поддържан изкуствено, а да я отведат у дома.