— Не. Ти ще го спреш, нали помниш? Ние с Аарън си отиваме у дома, но все пак сме в опасност. Сам го каза. Ужасна опасност. И ето, аз си купих пистолет. — Посочи към колата. — След теб, моля.
— Юри, моля те, да не направиш някоя глупост — каза Столов. Този път не беше ядосан, а само угрижен. Сложи ръка върху неговата и Юри се зачуди колко светла кожа има този скандинавец и колко тъмна е неговата собствена.
— Каква глупост?
— Ами например да се опиташ да го застреляш. — Мъжът беше раздразнен. — Орденът заслужава по-разумно отношение от твоя страна.
— Да, разбрах. Не се притеснявай.
Усмихна се на Столов, отвори вратата на колата и му направи знак да влезе. Сега Столов бе станал подозрителен, неспокоен, дори малко изплашен.
„А аз дори не знам как точно се дърпа спусъкът“, помисли си Юри.
Двайсет и шест
Мона никога не бе мислила, че първият й ден в „Мейфеър и Мейфеър“ ще бъде такъв. Седеше до голямото бюро на Пиърс в разкошен облицован с тъмно дърво кабинет, и пишеше яростно на компютъра, който беше малко по-бавен от нейния у дома.
Роуан Мейфеър бе още жива, единайсет часа след операцията и дванайсет часа след изключването на респиратора. Можеше да спре да диша всеки момент или да живее още седмици. Никой не знаеше.
Разследването продължаваше. Сега Мона нямаше какво друго да стори, освен да стои с останалите — да мисли, да чака и да пише.
Удряше по бялата клавиатура, леко подразнена от шумното тракане на клавишите.
„Поверително от Мона Мейфеър“. Файлът беше с парола. Никой не можеше да го отвори, освен нея самата. Когато се прибере вкъщи, щеше да го прехвърли по модема, но засега не можеше да излезе оттук. Тук й беше мястото. Не беше мърдала от сградата от миналата нощ. Записваше всичко, което бе видяла, чула, почувствала и помислила.
Междувременно всяка стая в огромния комплекс от офиси беше заета, чуваше се цял хор от забързани гласове — хората говореха по телефоните зад открехнатите врати. Куриери идваха и си отиваха.
Всичко беше спокойно, нямаше паника. Райън седеше зад бюрото си в големия офис, както го наричаха, заедно с Рандъл и Ан Мари. Лорън бе в кабинета надолу по коридора. Сам Мейфеър и двама Мейфеър от Ню Йорк бях в конферентната зала и говореха по три от телефонните линии. Някъде там Лиз Мейфеър и Сесилия Мейфеър също се обаждаха по телефона. Семейните секретарки, Кони, Джоузефин и Луиз Мейфеър, работеха в друга конферентна зала. От всеки факс във фирмата излизаха нови съобщения.
Пиърс беше при Мона, беше й отстъпил компютъра и огромното си махагоново бюро, а той самият изглеждаше някак беззащитен на по-малкото бюро на секретарката, с по-слабия компютър. Беше по риза и вратовръзка — сакото му висеше на облегалката на стола. Той всъщност не вършеше нищо. Изглеждаше някак сънлив и много печален, както би трябвало да изглежда Мона.
Разследването беше изцяло частно, пък и не би могло да бъде проведено по-добре от никой друг.
Бяха започнали миналата нощ още щом научиха, че Роуан е открита. Двамата с Пиърс ходиха няколко пъти в болницата. Бяха там за последно по изгрев, а после се заеха пак с работата. Райън, Пиърс, Мона и Лорън бяха ядрото на разследването. Рандъл и неколцина други идваха и си отиваха. Вече бяха минали около единайсет часа, откакто започнаха да водят телефонните разговори, да изпращат факсове и всичко останало. Здрачаваше се и Мона беше изморена и гладна, но твърде развълнувана, за да мисли за това.
Някой щеше да им донесе вечеря скоро или те щяха да излязат да хапнат нещо. Тя не искаше да напуска офиса, предполагаше, че следващата информация ще дойде от Спешното в Хюстън, където мистериозният мъж, висок към два метра, трябва да е потърсил някаква медицинска помощ.
Но шофьорът на камиона бе най-важната следа.
Той беше качил Роуан вчера следобед. Вечерта спрял в Сейнт Мартинвил и казал на полицията за слабата побъркана жена, която слязла сама насред мочурищата. Благодарение на него я откриха, а сега го потърсиха за още информация. Той описа мястото в Хюстън, където тя бе изтичала към камиона му. Каза им колко отчаяно е искала да стигне до Ню Орлиънс. Потвърди, че до предната вечер, когато я бе видял за последно, е била напълно в съзнание. Да, държала се налудничаво, но говорела, ходела и била в състояние да мисли. После слязла и изтичала сред мочурищата.
— Много я болеше — рече той на Мона по телефона тази сутрин, след като й разказа пак цялата история. — Все се присвиваше, нали знаете, сякаш имаше спазми.