Джералд Мейфеър, все още потресен от факта, че доктор Ларкин се бе изплъзнал от опеката му и бе изчезнал безследно, отиде с Шелби, сестрата на Пиърс, и Патрик, бащата на Мона, в мочурищата близо до Сейнт Мартинвил, за да претърси мястото, където бе открита Роуан.
Тя бе получила кръвоизлив, също като останалите жени, но не беше мъртва. Към дванайсет през нощта й направиха спешна хистеректомия. Тъй като не беше в съзнание, Майкъл, целият облян в сълзи, даде разрешение за операцията, иначе тя нямаше да изкара до сутринта. Явно бе претърпяла спонтанен аборт, при който в матката бяха останали тъкани от плода. Имаше и други усложнения. Лекарите казаха, че е цяло чудо, че още диша.
Но това бе единственото, което можеше да прави.
Кой знае какво щяха да открият в тревата до Сейнт Мартинвил? Мона предложи да отидат там и дори искаше да ги придружи, но Патрик, баща й, сега бе напълно трезвен и готов да помогне. Райън поиска Мона да остане с него, макар че тя не разбираше защо се тревожи толкова за нея.
Но после, когато той започна да й се обажда по интеркома на всеки няколко минути по този или онзи въпрос, тя осъзна, че всъщност има нужда от помощта й. Няма проблеми, нали затова бе дошла.
Между телефонните разговори пишеше на компютъра. Откриха офис сградата в Хюстън преди обяд. Беше много близо до мястото, където Роуан бе излязла на шосето. В нея нямаше обитатели, освен на петнайсетия етаж, който бил нает от мъж и жена. Петнайсетият етаж беше тъжна гледка. Беше явно, че Роуан е била държана там като затворничка и е била връзвана за дълго на леглото. Матракът беше пропит с урина и изпражнения, и все пак бе покрит с чисти чаршафи и обграден с цветя, някои от които още свежи. Имаше и прясна храна.
Всичко беше зловещо. В банята имаше много кръв — но не на Роуан. Мъжът явно бе ударен там, може би е бил в безсъзнание. Фотографиите на банята вече бяха пристигнали. Кървавите следи водеха към асансьора и после навън от сградата, и ясно показваха, че мъжът я е напуснал сам.
— Струва ми се, че в асансьора е припаднал отново. Виж това. Кръвта по килима. Той е слаб и лошо ранен.
Е, тогава е бил слаб, но сега?
Проверяваха всички спешни отделения в града. Всяка болница, клиника, всеки лекарски кабинет. Щяха да се обадят и в покрайнините, а после да разширят търсенето в концентрични кръгове, докато не открият къде е изчезнал раненият мъж. Проверяваха всичко в непосредствена близост до сградите. Проверяваха уличките, покривите, ресторантите в съседство. Ако мъжът беше наблизо, и то ранен, щяха да го намерят.
Но кървавите следи изчезваха под колелата на преминаващия трафик. Дали мъжът се бе качил на някакво превозно средство, или просто бе пресякъл улицата?
Цялото разследване беше частно, с всички ресурси, които парите можеха да осигурят.
Постоянно се включваха още детективски агенции, раздаваха се задачи и се събираше информация. Кръвните проби от Хюстън бяха изследвани от частни лекари в частни лаборатории, чиито имена знаеха само Лорън и Райън. Бяха взети отпечатъци от мрачната затворническа стая. Всяко късче плат, а такива имаше много, беше събрано, описано и изпратено на „Мейфеър и Мейфеър“.
Бяха проучили и други следи. Смачкан бележник и пластмасова хотелска карта, открити в Хюстън, се оказаха от хотел в Ню Йорк. Хората там сега също бяха разпитвани. Шофьорът на камиона пътуваше към Ню Орлиънс на разноски на семейството, за да разкаже всичко лично.
Мръсната затворническа килия в празната офис сграда беше грозна картинка. Мъртвите цветя, счупеният порцелан и кръвта по пода. Роуан бе избягала, но после с нея се бе случило нещо ужасно. Беше се случило сред полето, под онова известно дърво, наречено Дъбът на Габриел. Красиво място. Мона го знаеше. Много ученици го знаеха. Всички ходеха в Сейнт Мартинвил, за да видят Аркадския музей и Дъба на Габриел. В самия град беше пък Дъбът на Еванджелин, а Дъбът на Габриел беше извън него, до една стара къща. Габриел бе протегнал клони в очакване на Еванджелин. А Роуан бе отишла там, между клоните му, в тревата.
Токсичен шок, алергична реакция, имунен срив. Стотици предположения. Само че кръвните проби не показаха наличието на токсини, не и снощи, нито пък днес. Каквото и да се бе случило покрай този аборт, то беше преминало. Вероятно просто бе изгубила детето и после бе припаднала.
Грозна, грозна работа.
Но можеше ли да има нещо по-грозно от вида на самата Роуан Мейфеър в бялото болнично легло. Главата й бе отпусната на възглавницата, ръцете й лежаха до тялото, а очите й се взираха в нищото. Беше крайно измършавяла и бяла като платно, но най-лошо бе състоянието на леко извитите навътре ръце. Лицето й бе напълно безизразно, като че бе лишена от индивидуалност. Изглеждаше почти като безмозъчно същество — лежеше с широко отворени очи, не реагираше нито на движение, нито на светлина. Устните й изглеждаха съвсем малки и странно закръглени, сякаш бяха загубили онова, което ги бе разтегляло във формата на красива женска уста. Дори докато Мона седеше до нея, ръцете на Роуан продължаваха да се извиват към тялото й, а сестрите бързаха да ги изпънат.