Мона различаваше реалност от фантазия, а Алисия не можеше и затова пиеше. Повечето Мейфеър също не правеха тази разлика, включително Райън. В отказа си да повярва в някакво свръхестествено наследствено зло, той беше също толкова далеч от реалността, колкото и старите вещици, които виждаха духове навсякъде.
Но Мона беше умна. Дори когато миналата година дойде и обяви, че тя, Мона Мейфеър, вече не е девствена и че актът на дефлорация бил маловажен, но промяната в нейния външен вид била най-важното нещо на света, все пак добави:
— Взех хапче, лельо, пък и си водя календарче. Просто трябваше да опитам какво е, да пия от извора, нали разбираш, да разбера за какво точно говори Древната Евелин. Но не съм неразумна, грижа се за здравето си.
— Правиш ли разлика между добро и зло, Мона? — попита я Джифорд победена, а някъде много дълбоко в сърцето си даже й завиждаше. Вече бе започнала да плаче.
— Да, правя разлика, лельо, знаеш това. Ще отбележа за протокола, че отново бях много послушна. Току-що изчистих цялата къща. И успях да накарам мама и татко да вечерят заедно, преди да започнат нощните си забавления. У дома всичко е спокойно. Древната Евелин днес продума. Каза, че иска да седне на верандата и да гледа как минават трамваите. Така че не се тревожи. Погрижих се за всичко.
Погрижих се за всичко! А после дойде и странното признание, със сигурност добре пресметната лъжа:
— Виж, аз наистина искам да са пияни през цялото време. Искам да кажа, че ми се иска да са живи, а не да се пропият до смърт пред очите ми, но, по дяволите, така имам свобода. Не мога да издържам, когато братовчедите се бъркат постоянно и ме питат кога си лягам и дали съм си написала домашните. Бродя из целия град и никой не ме тормози.
Пиърс се забавляваше с това. Той обожаваше Мона, което беше изненадващо, тъй като по принцип харесваше невинните, сърдечни хора, като неговата братовчедка и племенница Кланси Мейфеър.
Мона не беше невинна, освен в най-сериозния аспект на тази дума. Не, тя не се мислеше за лоша и не искаше да бъде лоша. Просто беше… езичница.
Наистина имаше своята свобода, по свой собствен езически начин. Признанието за преждевременната й сексуална активност също бе пресметнато. Седмици след решението на Мона да го направи телефонът се запали от истории за нейните афери. „Знаете ли какво обича да прави това дете на гробищата?“, бе изплакала Сесилия.
Но какво можеше да направи Джифорд? Алисия вече не искаше изобщо да я вижда. Нямаше да я пусне в къщата, въпреки че Джифорд все ходеше там. Древната Евелин не казваше никому какво е видяла или не е видяла.
„Нали ти казах всичко за моите гаджета — бе казала Мона. — Не се притеснявай за това!“
Поне Древната Евелин да не разказваше денонощно как двамата с Жулиен танцували на музиката от грамофона. Да не беше стигало никога до ушите на Мона, че нейната прапрабаба е имала връзка с братовчедката Стела. Все пак дори умният Лайтнър не знаеше за това! В досието нямаше и дума за връзките на Стела с жени.
— Това беше най-хубавото ми време — бе казала Древната Евелин на Джифорд и Алисия. — Бяхме в Европа, в Рим, когато се случи. Не знам къде беше Лайънъл, а онази ужасна сестра беше излязла с бебето, с Анта. Никога не съм изпитвала такава любов, както към Стела. Тя бе спала с много жени, каза ми го онази нощ. Дори не можеше да ги преброи. Каза, че любовта с жени била черешката на тортата. И аз мисля така. Бих го направила отново, ако някой може да открадне сърцето ми така, както Стела. Помня, че когато се върнахме от Европа, отидохме заедно във Френския квартал. Тя държеше едно местенце там. Спахме в голямото легло, ядохме омари и скариди, пихме вино. О, онези седмици в Рим бяха толкова кратки… — И така нататък и така нататък, докато се стигна отново до грамофона „Виктрола“. Жулиен й го дал. Стела разбрала. Стела никога не си го поискала обратно. Мери Бет дошла и казала: „Дай ми грамофона на Жулиен“. Били минали шест месеца след смъртта му и Мери Бет била претършувала стаята му.
— Не й го дадох, разбира се. — Древната Евелин водеше Джифорд и Алисия в стаята си и пускаше малкия грамофон. Извърташе много от старите мюзикли и после арии от „Травиата“. — Гледах тази опера със Стела в Ню Йорк. Колко обичах Стела…
— Скъпи мои — беше им казала веднъж, на Алисия, Джифорд и на Мона, която тогава бе твърде малка, за да разбере, — все някога трябва да познаете стенещата, великолепна любов с друга жена. Не бъдете глупави. Това не е ненормално. Това е захарта в кафето ви. Ягодката в сладоледа. Шоколадът.