Тя тръгна по-бавно по пътечката, после пристъпи на завет, в относително топлия и тих заден двор. През стъклените врати къщата изглеждаше като картина. Само този мъж не беше на място в нея. А най-странното беше не тъмното му сако от туид, нито вълненият му пуловер, а косата му — дълга и искрящо черна.
Падаше по раменете му, като на Христос. Всъщност, когато той се обърна и я погледна, ужасно й заприлича на клиширания образ на Христос — онзи от цветните календарчета, на които той отваря и затваря очи, ако ги размърдаш. Свеж, румен и красив — Исус с меки къдрици и меки дрехи, с нежна усмивка, чужда на болката. Мъжът дори имаше мустачките и добре оформената брада на този сувенирен Христос. Те караха лицето му да изглежда някак величествено и свято.
Да, той изглеждаше точно така. Кой, за бога, беше? Някой съсед, влязъл през предната врата да помоли за резерв на крушка или фенерче? Облечен в сако от туид?
Той стоеше насред дневната й и гледаше огъня. Имаше издължен плавен профил. Обърна се бавно, за да я погледне, сякаш я бе чул как идва във ветровития мрак и знаеше, че се е приближила и го гледа безмълвно, питащо, стиснала металната рамка на вратата.
Анфас. Внезапно ярката му красота я порази; тя сякаш изкупваше напълно екстравагантната коса и скъпите дрехи. Още нещо грабна вниманието й — дори по-силно от прелъстителното му лице. Беше някакъв аромат, почти като парфюм.
Не беше сладникав, обаче. Не бе аромат на цветя, нито на бонбони, нито на подправка. Не, но беше така примамлив. Прииска й се да поеме дълбоко дъх. Беше усещала тази миризма някъде другаде, наскоро. Да, познаваше този странен копнеж, но не можеше да си спомни откъде. Всъщност дали изобщо бе забелязала тогава тази странна миризма… имаше нещо общо с медальона с архангел Михаил. Да, медальона. Трябва да провери дали още е в чантичката й. Боже, защо мислеше за такива глупости. Та в къщата й имаше непознат!
Знаеше, че трябва да се страхува от него. Знаеше, че трябва да разбере кой е и какво иска на мига, може би още преди да е пристъпила прага. Но винаги, когато нещо я плашеше така, тя минаваше през него твърде объркана, за да вдига много врява. Никога не й се бе случвало нещо наистина лошо.
Вероятно беше съсед или човек, закъсал с колата. Някой, който е видял светлината на огъня или дори искрите, които излитат от комина над този самотен спящ плаж.
Всъщност не бе особено притеснена, по-скоро беше любопитна как така един непознат ще стои насред къщата й, до собствената й камина, и ще я гледа. В лицето на мъжа не се четеше никаква заплаха, всъщност той като че също бе заинтригуван, изпитваше любопитство и топъл интерес към нея.
Той я гледаше как влиза в стаята. Тя понечи да затвори стъклената врата зад себе си, но размисли и се отказа.
— Какво мога да направя за вас? — попита Джифорд. Шумът на вълните отново се бе снишил до едва доловим шепот. Зад гърба й като че бе краят на света и този край тънеше в тишина.
Ароматът внезапно стана още по-силен и сякаш изпълни цялата стая. Смеси се с миризмата на горящо дърво в камината, на почернелите тухли и студения свеж въздух.
— Ела при мен, Джифорд — отвърна мъжът с мека, изумителна простота. — Ела да те прегърна.
— Не ви разбрах? — изуми се тя, насилена и неловка усмивка блесна на устните й, преди да се овладее. Думите излизаха неволно от устата й, с всяка крачка към него. Вече чувстваше топлината на огъня. Ароматът беше вкусен, искаше й се да го вдиша дълбоко. — Кой си ти? — Опита се да звучи любезно. Обичайно. Нормално. — Познаваме ли се?
— Да, Джифорд. Ти ме познаваш. Знаеш кой съм — отвърна той. Гласът му беше лиричен, сякаш рецитираше поема, но без рими. Като че се наслаждаваше на всяка сричка, която изричаше. — Видя ме, когато беше още малко момиче — продължи мъжът, като произнесе последната дума особено красиво. — Знам, че ме видя. Но в момента не мога да си спомня точно кога. Ти сигурно помниш. Джифорд, върни се назад, до онази прашна веранда, до обраслата с треви градина. — Изглеждаше тъжен и замислен.
— Не те познавам — каза тя, но не звучеше много убедително.
Той се приближи до нея. Костите на лицето му бяха като изваяни, а кожата — нежна и безукорна. Не, той със сигурност беше по-красив от изрисувания Исус. Повече приличаше на автопортрета на Дюрер. „Спасителят на света“ — прошепна тя. Не се ли казваше така картината?
— Изгубих последните няколко века — каза той, — ако изобщо съм ги притежавал, докато се борех да разбера и най-простите материални неща. Но сега си припомням старите истини и неща, преди времето на моите красавици Мейфеър и тяхното крехко отглеждане. И аз като хората, трябва да разчитам на собствените си хроники — думите, които изписах набързо, докато булото ставаше все по-плътно, а плътта се втвърдяваше, лишавайки ме от пророчеството на призрака, което щеше да ми покаже как да постигна триумфа си по-бързо и по-лесно. Джифорд. Сам написах това име. Джифорд Мейфеър — Джифорд, правнучката на Жулиен. Джифорд дойде на Първа улица. Джифорд е онази, която видя Лашър, не е ли така?