— Искам да си тръгнеш веднага — каза тя. Прозвуча така нелепо, така безпомощно. Сети се за пистолета в дрешника. Всъщност тайно бе мечтала да й се удаде случай да го използва. Спомни си аромата на кордит и мръсотията по циментовите стени на стрелбището в Гретна. Чу Мона да й се присмива. Усети отката на големия тежък пистолет, когато дръпна спусъка. О, как го искаше сега.
— Върни се сутринта — каза тя и кимна настоятелно. — Но сега трябва да си вървиш. — Пак се сети за медальона. О, господи, защо не си го беше сложила! Свети архангел Михаил ще ни защити в битката. — Махай се оттук!
— Не мога, скъпоценна моя — каза той, сякаш изпя някаква протяжна мелодия.
— Говориш някакви безумия. Не те познавам. Пак ти повтарям — махай се. — Но когато пристъпи назад, видя как част от чара и състраданието напуснаха внезапно лицето му. Той се взираше в нея тревожно, дори с горчивина. Изглеждаше като дете, чието изражение се променя при внезапните пориви на чувствата. Колко гладко и съвършено беше челото му, със съвършени пропорции. Дали и Дюрер е бил така съвършен?
— Ти ме помниш, Джифорд. Ще ми се и аз да те помнех. Стоял съм под дърветата, когато си ме видяла. Така трябва да е било. Помогни ми да си спомня, Джифорд. Помогни ми да събера всичко, да видя голямата картина. Изгубих се в тази топлина, изпълнен съм с древна омраза и древно недоволство! Изпълнен съм с древно невежество и болка. Когато бях невидим, притежавах мъдрост. Със сигурност тогава бях по-близо до ангелите на небето, отколкото до дяволите на земята. Но плътта е така примамлива. Няма да я изгубя отново, няма да бъда унищожен. Моята плът ще живее. Ти ме познаваш. Кажи го.
— Не те познавам! — заяви тя. Беше отстъпила назад, но само крачка. Между тях имаше съвсем малко разстояние. Ако се обърнеше да побегне, той можеше да я хване за врата. Ужасът се надигна отново, абсолютно ирационалният ужас, че той ще стисне врата й с дългите си пръсти. Наистина ще го направи и никой няма да може да го спре. Хората правят такива неща, а тя е сам-сама с него. Всички тези мисли се блъскаха в нея. И все пак тя успя да каже:
— Махай се оттук, чуваш ли какво ти казвам?
— Не мога да го направя, красавице — отвърна той, а едната му вежда се изви леко. — Говори ми, кажи ми какво видя, когато дойде в къщата преди много години?
— Защо искаш това от мен? — Осмели се да направи още една крачка, съвсем колеблива. Зад нея беше плажът. Какво щеше да стане, ако побегнете през двора и по пътеката? Дългият плаж изглеждаше съвсем пуст, като страховит пейзаж от кошмар. Не беше ли сънувала подобно нещо преди години? Никога, никога не изричай името му.
— Сега съм толкова тромав — каза той със затрогваща искреност. — Мисля, че когато бях само дух, бях по-грациозен, нали? Появявах се и си отивах в точния момент. Сега вървя слепешката през живота, както всички останали. Имам нужда от моите Мейфеър. От всички вас. Сякаш съм насред спокойна красива долина под лунната светлина. И мога да върна всички ви там, в кръга. О, но вече няма да имаме този късмет. Обичай ме, Джифорд.
Той се извърна, сякаш го заболя. Като че не търсеше съчувствието й. Не му пукаше. За миг остана притихнал, взрян невиждащо към кухнята. Нещо в лицето му, в поведението му бе ужасно убедително.
— Джифорд — каза той. — Джифорд, кажи ми, какво виждаш в мен? Красив ли съм в твоите очи? — Обърна се. — Погледни ме.
Наведе се да я целуне, както птица каца на ръба на басейн, бързо, със стремителен плясък на крилата. Отново я заля онзи аромат, като животинска миризма, топъл като дъха на куче или аромата на птица, когато я извадиш от клетката. Устните му докоснаха нейните и тънките му пръсти се плъзнаха по врата й, палците докоснаха челюстта и бузите й, докато тя се опитваше да избяга дълбоко в себе си, сама, да се заключи, да се опази от болката. Заля я бързо, превъзходно усещане в слабините. Искаше да каже, че това няма да се случи, но бе хваната неподготвена. Осъзна, че той я държи изправена; пръстите му се плъзнаха нежно по врата й; вероятно палците притискаха гърлото й. Тя изтръпна, по гърба й и по задната част на ръцете плъзна хлад. Господи, тя губеше съзнание. Припадаше.
— Не, не, скъпа, няма да те нараня. Джифорд, каква ще е моята победа без това?
Беше като песен. Джифорд почти чуваше ритъма и мелодията, начина, по който думите се изливаха от него в мрака. Той я целуна отново и отново, но палците му не се впиха в гърлото й. Раменете й изтръпнаха. Не знаеше къде са ръцете й. После осъзна, че ги е сложила на гърдите му. Разбира се, не можеше да го отблъсне. Все пак той беше мъж, по-силен от нея, и нямаше смисъл да се опитва да го отблъсне. Обгърна я някакво невероятно усещане, като аромата. Разтърси я прекрасен спазъм, който почти я погълна, само че той обещаваше много такива спазми, а това означаваше пълно поражение.