Когато майка й гледаше към далечните прозорци, Емалет виждаше град с високи сгради и светлини. Чуваше онова, което майка й чуваше — самолетите горе, колите долу — и виждаше облаците, а когато майка й знаеше имената на тези неща, знаеше ги и Емалет. Майка й проклинаше това място, проклинаше себе си, шепнеше молитви за мъртви хора. Баща й бе казал на Емалет кои са тези хора и че те никога няма да помогнат на майка й.
Отвъд е смъртта, каза баща й. Той е бил с мъртвите и не иска да бъде с тях отново, докато не дойде времето за това. Смъртта ще дойде, но дотогава той и Емалет щяха да се размножават, докато не подчинят земята. Земята щеше да принадлежи на техните деца.
„Ще се появим отново в най-подходящия момент. Никога досега светът не е бил така готов за нас. В далечното минало оцеляването ни беше трудно, но не и сега. Сега ние сме кротките и ще наследим земята.“
Емалет се молеше баща й да се върне. Баща й щеше да освободи майка й от леглото и майка й щеше да спре да пищи. Баща й обичаше майка й. Беше й казал: „Помни, че обичам майка ти. Ние имаме нужда от нея. Тя има мляко, а без млякото ти не можеш да пораснеш напълно“.
Емалет искаше да излезе от това тъмно място, да изпъне крайниците си и да порасне, да ходи, да се усмихва и да бъде в прегръдките на баща си. Горката й майка. Болеше я. Спеше все повече и повече.
В стаята беше самотно и тихо, когато майка й спеше. Тя спеше все по-дълбоко и по-дълбоко. Емалет се страхуваше, че майка й няма да се събуди. Превърташе се и посягаше да докосне границите на своя свят. Виждаше как светлината умира около нея. Отново потъна в здрач и сградите изгряха със светлините си. Скоро Емалет щеше да види светлината такава, каквото наистина беше, да я види ясно, така каза баща й. А тя беше великолепна.
Мъртвите не познаваха светлината, така казваше баща й. Мъртвите познаваха само хаоса.
Емалет отвори уста и се опита да оформи думи. Притисна се към покрива на своя свят. Отблъсна се и се превъртя в майка си. Майка й спеше, уморена и гладна, сам-сама. Може би беше по-добре, че сега сънуваше и не се страхуваше. Бедната й майка.
Шест
Юри трябваше да иде при Аарън Лайтнър, и толкова. Трябваше да напусне Таламаска веднага, без значение какви нареждания бе получил, и трябваше да открие Аарън в Ню Орлиънс, трябваше да разбере какво се е случило през последните няколко месеца, че да съсипе така неговия обичан приятел и ментор.
Щом колата излезе от портите на метрополията, Юри знаеше, че може би никога вече няма да бъде отново между тези стени. Таламаска не прощаваше на членовете, които проявяваха неподчинение. А той нямаше как да оправдае своята простъпка.
И все пак всичко около това заминаване беше толкова просто — потегляше объркан, сам в сивото утро и оставяше благословеното убежище близо до Лондон, където бе прекарал почти целия си живот.
Мислеше за това и за изненадващата липса на вътрешен конфликт или колебания. Наистина, опитваше се да подложи постъпката си на подобаващото за разумния човек съмнение, да осмисли действията си от морална и логическа гледна точка.
Но той бе взел решение. Или по-скоро взеха го вместо него, когато му наредиха да прекъсне всякакъв контакт с Аарън, когато му казаха, че досието на вещиците Мейфеър е засекретено. Че случаят е приключен.
Нещо лошо се бе случило с тези вещици, нещо лошо бе наранило и обезкуражило Аарън. Сега Юри отиваше при него. В известен смисъл това бе най-естественото нещо, което можеше да стори.
Юри беше сръбски циганин, висок, тъмнокож, с черни мигли и големи въгленовочерни очи. Косата му бе леко вълниста, но така късо подстригана, че това трудно се забелязваше. Строен и енергичен, той изглеждаше много слаб с небрежното яке, плетената блуза с якичка и намачкани панталони цвят каки.
Очите му бяха леко извити нагоре в ъгълчетата, а лицето му беше четвъртито и изглеждаше приятно заради вечната му усмивка. Минаваше за местен в много страни — от Индия до Мексико. Дори в Камбоджа и Тайланд не привличаше вниманието. Наистина имаше нещо азиатско в чертите му, може би дори в маниерите му. Шефовете му в Таламаска го наричаха „Невидимия“.
Юри беше старши изследовател в Таламаска. Числеше се към този тайнствен орден на „психични детективи“ още от дете. Въпреки че не притежаваше някакви особени психични сили, той работеше винаги успешно в случаите на екзорцизъм, с медиуми, ясновидци и магьосници навсякъде по света. Беше най-добрият в откриването на изчезнали хора, бе неуморен и акуратен в събирането на информации, истински шпионин в света на нормалните, даровит детектив. Юри обичаше Таламаска. Беше готов на всичко, на всякакви рискове в името на своя Орден.