Аарън беше смаян.
— Идвам — рече Юри.
— Но те могат да те отлъчат — възрази Аарън.
— Ще видим. Ще пристигна в Ню Орлиънс възможно най-скоро.
Юри резервира билет за самолета, събра си багажа и слезе да изчака колата. Антон Маркус отиде при него, разрошен, с тъмносин халат и кожени чехли, очевидно току-що се беше събудил.
— Не можеш да идеш там, Юри — рече му той. — Разследването става изключително опасно. Аарън не може да разбере това.
Той отведе Юри в кабинета си и му каза тихо:
— В нашия свят времето тече различно. В известен смисъл ние сме като Ватикана. Век или два не са твърде дълъг период за нас. Наблюдаваме вещиците Мейфеър от столетия.
— Зная.
— Сега се е случило нещо, което ни изплаши и което не можеше да се предотврати. То представлява огромна опасност за нас, както и за останалия свят. Ти трябва да останеш тук и да очакваш нареждания, да правиш каквото ти се казва.
— Не, съжалявам. Отивам при Аарън — отвърна Юри, стана и излезе от къщата. Дори не помисли повече за това. Не се обърна назад. Не се интересуваше от реакцията на Антон.
Все пак хвърли един последен дълъг поглед за сбогом на метрополията. Когато колата потегли към „Хийтроу“, в главата на Юри имаше само една мисъл, нещо като повтарящ се смътен рефрен. Видя отново смъртта на Андрю в хотела в Рим. Видя как Аарън стои срещу него самия и му казва: „Аз съм твой приятел“. Видя майка си, умираща в онова сръбско селце.
Не, в него нямаше и най-малко колебание.
Той отиваше при Аарън. Знаеше, че това трябва да стори.
Седем
Ларк беше заспал дълбоко, когато самолетът кацна в Ню Орлиънс. Събуди се и с изненада установи, че хората вече слизат. Стюардесата се усмихваше над него, преметнала палтото му на ръката си. За миг той се почувства объркан, сякаш бе пропуснал нещо много важно, но после се изправи.
Измъчваше го ужасно главоболие, беше гладен и когато вълнението, породено от мистерията около Роуан и нейното дете, се върна в мислите му, то изведнъж придоби очертанията на някакво огромно бреме. Кой разумен човек би могъл да обясни всичко това? Колко бе часът? Осем сутринта. В Ню Орлиънс. Значи у дома беше още шест.
Веднага забеляза белокосия мъж, който го очакваше. Разбра, че това е Лайтнър, още преди да си стиснат ръцете. Много представителен възрастен човек; със сив костюм и прочие, както си му е редът.
— Доктор Ларкин. В семейството има спешен случай. Нито Райън, нито Пиърс можаха да дойдат. Позволете да ви заведа до хотела. Райън ще се свърже с нас при първа възможност. — Същият изискан британски акцент, на който Ларк се бе възхитил при разговора по телефона.
— Радвам се да ви видя, господин Лайтнър. Но трябва да ви кажа, че налетях на един ваш колега в Сан Франциско. Срещата не бе много приятна.
Лайтнър беше откровено изненадан. Тръгнаха заедно през тълпата. Лицето на възрастния мъж изведнъж придоби печално и някак разсеяно изражение.
— Кой може да е бил, не мога да си обясня — рече той с неприкрито раздразнение. Изглеждаше уморен, сякаш не бе спал цялата нощ.
Ларк вече се чувстваше по-добре. Главоболието отминаваше. Мечтаеше си за кафе и кифлички, мислеше да направи резервация за вечеря в „Мястото на Командора“ и може би щеше да подремне следобеда. Но после се сети за пробите. Сети се за Роуан. Завладя го доста объркващо вълнение, а заедно с него и неприятното чувство, че се е забъркал в нещо противно, в нещо нередно.
— Хотелът е само на няколко пресечки от „Мястото на Командора“ — каза Лайтнър ведро. — Можем да отскочим там тази вечер. Ще се опитаме да убедим и Майкъл да дойде с нас. Случи се нещо… неочаквано. Нещо със семейството на Райън. Иначе и той щеше да бъде тук. Но кой може да е бил този мой колега? Ще ми разкажете ли какво точно стана? Имате ли багаж?
— Не, само тази пътна чанта. Взех си дрехи за една нощувка. — Като повечето хирурзи, Ларк не бе свикнал да става толкова късно. Ако беше в Сан Франциско, в този час вече щеше да влиза в операционната. Затова сега се чувстваше по-добре с всяка крачка.
Продължиха напред, към ярката слънчева светлина навън и множеството таксита и лимузини отвъд стъклените врати. Тук го нямаше онзи ужасен студ. Не, нямаше нищо подобно. Самата светлина бе съвсем различна. По-изобилна. А и въздухът бе някак неподвижен. Приятен.
— Този ваш колега — рече Ларк — се представи като Ерих Столов. Искаше да знае къде са пробите.